Възпявам електрическото тяло!
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възпявам електрическото тяло!». Краткое содержание книги:
— Не! — рекохме ние с Тим. — Нека ние да те огледаме. Хей…
Гласовете ни заседнаха в гърлата.
Приближихме я.
Обикаляхме я в големи бавни кръгове, докосваха границите на нейната територия. А територията й се простираше дотам, докъдето можехме да чуем бръмченето на летния кошер. Точно така звучеше. Това бе нейната характерна мелодия. Издаваше звук като отделен сезон — като утрин в началото на юни, когато светът се събужда и открива, че всичко е съвършено, идеално, прекрасно настроено, в равновесие, всичко е на мястото си. Още не си отворил очи, а знаеш какъв ще бъде денят. Кажи на небето какъв цвят трябва да бъде — и то става. Кажи на слънцето как да си пробива път и да наднича през листата, как да оставя шарена сянка по свежата морава — и то го прави. Пчелите са станали най-рано от всички, вече са обиколили поляните и са се върнали, като златни точици във въздуха, украсени целите с прашец, препълнени с нектар. Чувате ли ги как прелитат? Как увисват неподвижно? Как си разказват къде са цветята и сиропът, който подлудява мечките, който кара момчетата да се гърчат от удоволствие, а момичетата — да скачат от леглата, за да зърват с крайчеца на окото си голите си тела, стройни и блестящи като делфини.
Такива мисли събуди нашата електрическа приятелка в онзи специален ден на моравата.
Тя ни привличаше, примамваше, омагьосваше, караше ни да танцуваме, да си спомним онова, което не може да се запомни, така необходима.
По-точно на мен и на Тимъти.
Агата си остана на верандата.
Но главата й се подаваше над парапета, внимателно следеше всичко сторено и казано.
А стореното и казаното бе възклицанието на Тим.
— Хей… очите ти…
Очите й. Прекрасните й очи.
Още по-прекрасни от лазулита на капака и на маската върху бинтованото й лице. Бяха най-красивите очи на света. И сега ни гледаха спокойно, ведро.
— Очите ти — ахна Тим. — Същите на цвят като…
— Като какво?
— Като любимите ми топчета…
— Какво по-добро от това? — рече тя.
И отговорът бе — нищо.
Очите й се отместиха, за да докоснат моите уши, носа, брадичката ми.
— А ти, господарю Том?
— Аз ли?
— Как ще станем приятели с теб? Трябва да станем, нали така, щом ще се срещаме из къщата през следващата година…
— Аз… — почнах аз и млъкнах.
— Ти — рече Баба — си като кутрето, дето страшно му се иска да излае, но зъбите му са залепнали от карамел. Давал ли си карамел на кученце? Едновременно и тъжна, и смешна картинка. Смееш се, но вътре в себе си ти е мъчно. Плачеш и тичаш да помогнеш, и се смееш, чуеш ли го пак да лае.
Излаях кратък смях, спомних си едно кученце, един ден и един карамел.
Баба се обърна и видя старото ми захвърлено в тревата хвърчило. Веднага разпозна проблема.
— Връвта се е скъсала. Не. Цялото кълбо го няма. Не можеш да го пускаш така. Ето.
Наведе се. Не знаехме какво може да се случи. Как може баба-робот да пуска хвърчило? Тя се изправи с играчката в ръце.
— Лети — каза му, сякаш бе птица.
И хвърчилото полетя.
От върха на показалеца й излизаше тънка като паяжина нишка, едва видима корда. И хвърчилото се издигна на сто, не, триста, не, на хиляда стъпки в лятното небе.
Тим извика радостно. Агата, разкъсвана от желанието да дойде и да се махне, извика от верандата. И аз с цялата зрялост на тринайсетте си години, макар да се правех на не особено впечатлен, се стисках, стисках, докато от гърдите ми също не се изтръгна вик. Крещях, подскачах и сред всички други неща страшно ми се искаше аз да имам пръст с макара, с който да рисувам в небето.
— Ако мислите, че сега е високо, вижте това! — рече Електрическото създание.
Кордата съскаше, бръмчеше, пееше. Хвърчилото се издигна на още хиляда стъпки. И на още хиляда, докато не се превърна в червено петънце като от конфети, танцуващо на ветровете, които носят реактивните самолети около света и сменят времето за миг.
— Не може да бъде! — извиках.
— Може. — Тя спокойно гледаше как безкрайната нишка се развива от пръста й. — Правя я, когато ми потрябва. Вътре е течност, също като на паяка. Моментално се втвърдява при допир с въздуха и се получава нишка…
А когато хвърчилото стана като искрица, като чезнещо петънце в периферното зрение на боговете, както казват по-старите мъдреци, Баба, без да се обърне и без да обижда с поглед, рече:
— Ъъъ… Абигейл…?
— Агата! — последва рязък отговор.
Мъдра способна бързо да превъзмогва дребния гняв.
— Агата — повтори Баба нито нежно, нито прекалено лекомислено, а някъде по средата. — А с теб как ще се погодим?