Възпявам електрическото тяло!
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възпявам електрическото тяло!». Краткое содержание книги:
Не вярвам някой да е спрял да плаче до сутринта.
Денят бе ясен и светъл. Хеликоптерът ни вдигна леко във въздуха, пренесе ни между небостъргачите и ни остави едва ли не игриво на покрива на една сграда с надпис, който можеше да се види от въздуха:
— Какво е „Фанточини“ — попита Агата.
— Италианска дума за кукли-сенки, ако не се лъжа — отвърна татко.
— А „предвещаваме“?
— Опитваме се да познаем сънищата ви — обясних аз.
— Браво — похвали ме татко. — Отличен.
Грейнах.
Хеликоптерът раздвижи многобройните си шумни сенки и отлетя.
Спуснахме се надолу с асансьора, а стомасите ни подскочиха нагоре. Стъпихме на движеща се пътека, която потече през синята река от вълна към едно бюро, над което висяха различни надписи:
— Зайци по стените ли?
Свих юмрук, вдигнах палеца и средния си пръст край стената и размърдах „ушите“.
— Това е зайче, това — вълк, а това — крокодил.
— Да бе — каза Агата.
Чуваше се тиха музика. Някъде зад стените се чуваше тихият шум на работещи машини. Щом стигнахме бюрото, светлината се промени и ни направи да изглеждаме по-стоплени и щастливи, макар все още да ни беше хладно.
Навсякъде около нас в ниши, сандъци или провесени на тел от тавана можеха да се видят кукли, марионетки и онези кукли от бамбук и прозрачна хартия, които сякаш оживяват на лунна светлина, за да въплътят най-съкровените ти кошмари или мечти. Раздвиженият от телата ни въздух размърда различните обесени души. Беше като масово линчуване по време на някой празник на английски кръстопът преди четиристотин години.
Виждате ли? Познавам историята си.
Агата примигна, гледаше отначало невярващо, после с нещо като страхопочитание и накрая — с отвращение.
— Ако са такива, да си вървим.
— Ш-ш-ш — каза татко.
— Преди две години ми подари една от тези тъпи кукли и за нула време конците станаха на възел — запротестира тя. — Изхвърлих я през прозореца.
— Имай малко търпение.
— Ще видим какво можем да направим, за да се отървем от конците.
Това бяха думи на човека зад бюрото.
Всички се обърнахме към него.
Точно като погребален агент, мъжът имаше благоразумието да не се усмихва. Децата стават подозрителни, когато големите се усмихват прекалено много. Моментално надушват нещо нередно.
Все така без усмивка, но в никакъв случай мрачен или надут, мъжът се представи.
— Гуидо Фанточини, на вашите услуги. Ето какво ще направим, единайсетгодишна госпожице Агата Симънс.
Е, това вече си бе наистина в десетката.
Много добре знаеше, че Агата е само на десет. Добави една година отгоре и битката е наполовина спечелена. Агата като че ли порасна с цял сантиметър.
— Заповядай — рече мъжът.
И пъхна в ръката й златно ключе.
— За да я навивам вместо конците ли?
— За да я навиваш — кимна мъжът.
— Пфу! — рече Агата.
Което бе вежлива форма на „фасулска работа“.
— Самата истина. Това е ключът за вашата Направи-Си-Сам, Избери-Си-Най-Добрата Електрическа Баба. Всяка сутрин я навиваш. Всяка вечер отпускаш пружината. Ти командваш. Ти си пазителката на Ключа.
Притисна леко ключето в дланта й. Агата го изгледа подозрително.
Наблюдавах го. Мъжът ми смигна, сякаш казваше: „Е, не е точно така… но пък ключовете са забавни, нали?“
Намигнах му в отговор, преди сестра ми да вдигне глава.
— А къде се пъха това?
— Ще видиш, когато му дойде времето. Сигурно в пъпа или в лявата ноздра. Или пък в дясното ухо.
Това си заслужаваше усмивка. Мъжът се изправи.
— Оттук, моля. Внимателно. Към движещия се поток. Вървете по водата, моля. Да. Точно така.
Помогна ни да пристъпим от замръзналия килим върху килима, който се носеше с шепот край нас.
Бе чудесна река, която ни понесе през зелената шир на мокетите, простираща се безкрайно през коридори и чудни полутъмни пещери, в които гласове отвръщаха на въздишките ни или пееха като оракули в отговор на нашите въпроси.
— Чуйте — рече търговецът. — Това са гласове на всякакви жени. Преценете и си изберете най-подходящия…
И ние се вслушахме във всички високи, ниски, тихи, силни, средни, ту строги, ту любящи гласове, запазени от времена преди да се родим.
А зад нас Агата крачеше почти назад, бореше се с реката, изоставаше, гледаше да кривне някъде настрани.
— Говорете — каза търговецът. — Викайте.
И ние заговорихме и завикахме.
— Хей, здравейте! Аз съм Тимъти, здрасти!
— Какво да кажа? — викнах аз. — Помощ!