Възпявам електрическото тяло!
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възпявам електрическото тяло!». Краткое содержание книги:
И, разбира се, в саркофага имаше мумия!
Бе като образа върху капака, но много по-прекрасна и трогателна, защото бе с човешка форма, омотана в съвсем нови ленени превръзки, вместо в стари прашни погребални одежди.
Върху скритото й лице имаше също такава златна маска, с лице по-младо, но и някак по-мъдро от предишното.
А по превръзките й имаше символи от три различни вида — едни за десетгодишно момиче, други за деветгодишно момче и трети за тринайсетгодишен хлапак.
Превръзки за всички нас!
Спогледахме се стреснато и внезапно избухнахме в смях.
Никой не каза лошата шега; всички си помислихме, че тя цялата е увита в нас!
Не ни беше грижа. Шегата ни хареса. Хареса ни онзи, на когото бе хрумнало да ни направи част от церемонията, през която преминавахме сега — всеки хвана и започна да развива своите прекрасни серпантини!
Скоро моравата изчезна под планина от лен.
Жената под превръзките лежеше и чакаше.
— О, не! — извика Агата. — Тя също е мъртва!
Понечи да избяга. Спрях я.
— Идиотка. Не е нито мъртва, нито жива. Къде е ключът?
— Ключ ли?
— Глупачка! — викна Тим. — Ключът, който ти даде човекът от магазина! За да я навиеш!
Ръката й вече шареше по шията й, където висеше символът на някаква възможна нова религия. Беше го вързала там въпреки собственото си скептично мърморене и сега го държеше в изпотената си длан.
— Хайде — каза Тимъти. — Пъхни го!
— Но къде?
— Ох, по дяволите! Както каза човекът, в дясната й подмишница или в лявото й ухо. Дай на мен!
И той грабна ключа, като стенеше от нетърпение, не успя да намери заветния отвор и започна да опипва главата и гърдите на проснатата фигура. Накрая съвсем инстинктивно, може би на майтап, а може би просто отказвайки се от цялата глупава история, мушна ключа през последните превръзки в пъпа й.
И в същия миг — дзъннн!
Очите на Електрическата баба се отвориха широко!
Нещо забръмча, сякаш Тим бе разбунил с пръчка гнездо на стършели.
— О! — възкликна Агата, видяла как й отнемат играта. — Дай на мен!
И се вкопчи в ключа.
Ноздрите на Баба се разшириха! Можеше да вдишва пара, да издиша огън!
— Искам аз! — извиках аз, грабнах ключа и го завъртях… дзън!
Устата на прекрасната жена се отвори.
— Аз!
— Аз!
— Аз!
Внезапно Баба седна.
Отскочихме.
Разбрахме, че по един или друг начин сме я включили за живот.
Тя се роди, роди се!
Главата й се завъртя във всички посоки. Тя зяпна. Отвори уста. И първото, което чухме, бе:
Смях.
И макар че преди миг бяхме отскочили, сега този звук ни накара да се приближим и да надникнем сякаш в яма, в която държат луди в компанията на змии, за да се чувстват по-добре.
Беше хубав смях, богат и от сърце. Не се подиграваше, а приемаше. Казваше — светът е странно, невероятно, абсурдно ако щете, но въпреки всичко страхотно място. Не бе мечтала за друг. Не поиска да заспи отново.
Бе будна. Ние я бяхме събудили. Сега й оставаше само да продължи с радостен вик.
И тя го направи — излезе от саркофага си, от покривалата, пристъпи напред, като се изчеткваше и се оглеждаше, сякаш търсеше огледало. Намери го.
Отраженията в очите ни.
Бе повече доволна, отколкото загрижена от видяното там. Смехът й утихна и се смени с весела усмивка.
Защото в момента на раждането Агата бе скочила да се скрие на верандата.
Електрическата Особа се направи, че не забелязва.
Бавно се обръщаше на зелената морава край сенчестата улица, оглеждаше всичко с оживелите си очи, ноздрите й се движеха, сякаш наистина дишаше, сякаш това бе първата утрин в прекрасната райска градина и тя нямаше никакво намерение да разваля играта, като захапе ябълката…
Погледът й спря върху брат ми.
— Ти трябва да си…?
— Тимъти. Тим — подсказа й той.
— А ти си…?
— Том — рекох аз.
Колко хитро от страна на Фанточини! Те знаеха кои сме. Тя знаеше кои сме. Но й бяха казали да се преструва, че не знае. Така щяхме да се почувстваме страхотно, ние щяхме да сме учителите, да й казваме нещо, което вече й е известно! Колко хитро, колко мъдро!
— А там няма ли още едно момче? — попита жената.
— Момиче! — извика възмутен глас някъде от верандата.
— И името й е Алисия, нали?
— Агата! — Възмущението и обидата преминаваха в справедлив гняв.
— Алджърнън, разбира се.
— Агата! — Сестра ни се подаде и веднага изчезна, за да скрие изчервеното си лице.
— Агата. — Жената произнесе името със съответната доза обич. — Е, Агата, Тимъти, Томас, дайте да ви огледам.