Възпявам електрическото тяло!
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възпявам електрическото тяло!». Краткое содержание книги:
— Но… нали ти ни учеше!
— Наистина ли мислите така? — отвърна тя. — Не, точно обратното; или по-скоро, учехме се взаимно. И всичко е тук, всичко, което ви караше да плачете или да избухвате в смях. Всичко е у мен. И ще го разкажа на другите точно както те ще ми разкажат за техните момчета и момичета и за живота си. Ще седим там, ще ставаме по-мъдри, по-спокойни и по-добри с всяка година, с всеки десет, двайсет, трийсет години. Семейното познание ще се удвои, учетвори, мъдростта никога няма да се изгуби. И ще чакаме там, ако ви притрябваме за собствените ви деца по време на болест или, Господ да не дава, ако някой си отиде. Ще бъдем там, ще ставаме по-стари, без да стареем, и ще се доближаваме до деня, когато може би ще ни постигне съдбата на онзи, чието име носихме най-напред.
— Пинокио ли? — попита Тим.
Баба кимна.
Знаех какво има предвид. До деня, в който, както се казва в старата приказка, Пинокио станал така достоен и добър, че получил дара на живота. И изведнъж ги видях в бъдещето — цяла фамилия Фанточини и Пинокио, разказващи си и разговарящи, обменящи опит, мърморещи, шепнещи своето познание в огромните пълни с философия зали, очакващи деня. Деня, който никога няма да настъпи.
Баба сигурно прочете това в очите ми.
— Ще видим — каза тя. — Ще почакаме и ще видим.
— О, Бабо! — възкликна Агата и се разплака, както бе плакала преди години. — Ти няма какво да чакаш. Ти си жива. Ти вече си жива за нас!
И прегърна старицата, и всички ние дълго я прегръщахме, след което полетяхме в небето към далечни училища и години. Последните й думи, преди хеликоптерът да ни отнесе в есента, бяха:
— Когато много остареете и отново станете като деца, безпомощни и слаби, когато имате нужда от грижи и ласки, спомнете си за старата си учителка-бавачка, глупава и мъдра спътница. Повикайте ме. Ще се върна. Отново ще напълним детската, спокойно.
— О, никога няма да остареем! — извикахме ние. — Това никога няма да се случи!
— Никога! Никога!
И изчезнахме.
И годините отлетяха.
И сега сме стари — Тим, Агата и аз.
Децата ни израснаха и се разпиляха, съпругите и съпрузите ни изчезнаха от лицето на земята, и ето сега, съвсем като по Дикенс, ако щете вярвайте, но и тримата сме отново в старата къща.
Лежа в спалнята, която преди седемдесет — седемдесет, не мога да повярвам! — години бе моя стая. Под тези тапети има други, под тях — още едни и още едни, а най-отдолу е старият тапет от времето, когато бях на девет. Тапетите се белят. Виждам как отдолу надничат старите слонове, познати тигри, прекрасни зебри, сприхави крокодили. Повиках майстори внимателно да махнат всички тапети без онези, първите. Старите животни ще оживеят отново по стените.
Повикахме и още някого.
И тримата повикахме:
Бабо! Каза, че ще дойдеш отново, когато имаме нужда от теб.
Изненадани сме от възрастта, от времето. Стари сме. Имаме нужда.
И в трите стаи на лятната къща три стари деца се надигат в леглата си и викат: Ние те обичахме! И те обичаме!
Ето! Ето! — мислим си ние и ставаме сутрин, загледани в небето. Това ли е хеликоптерът? Ще се спусне ли на моравата?
Ето! Там, на тревата, пред верандата. Пристига ли саркофагът с мумията?
Нашите имена ли са изписани върху лентите около нежното тяло под златната маска?
Златното ключе все още виси на гърдите на Агата, топло и очакващо. Господи, дали след толкова години, дали отново ще навие пружината, дали ще се задвижи, дали ще стане?