Възпявам електрическото тяло!
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възпявам електрическото тяло!». Краткое содержание книги:
Сякаш знаеха, че дългото ни чакане трябва да приключи точно в тази минута! В тази секунда, и нито миг повече!
И точно тогава облаците над къщата ни се разтвориха и пропуснаха хеликоптер като Аполон, подкарал колесницата си през митичното небе.
И ето че Аполоновата машина се спусна в летния си ветрец, размаха горещи криле, за да се охлади, разроши косите ни, спретна веждите, накара панталоните ни да запляскат по глезените, превърна косата на Агата в знаме и се отпусна на моравата като огромен хибискус. Долният капак се отвори и спусна на тревата огромен сандък. И без да изчака благодарности или сбогом, машината отново подскочи и като полетял дервиш се наклони и изчезна, за да се прави на луда някъде другаде.
Двамата с Тимъти стояхме като заковани, без да откъсваме очи от сандъка. После видяхме лоста, прикрепен към грубия чамов капак, грабнахме го и започнахме със скърцане и трясък да откъртваме дъските една по една. Агата се промъкна да види какво правим и си помислих — Слава Богу, че така и не видя ковчега с мама, не видя сандъка, гробището, пръстта, чу само думи в голяма черква, но не видя сандък, не видя сандък като този…!
Падна и последната дъска.
Двамата с Тимъти ахнахме. Агата, застанала вече помежду ни, също ахна.
Вътре в огромния груб сандък от чамови дъски се намираше най-прекрасното нещо, за което можеше да се мечтае.
Идеалният подарък за всяко дете от седем до седемдесет и седем.
Затаихме дъх. Изкрещяхме възторжено, изпълнени с обожание.
Вътре в отворения ковчег имаше…
Мумия.
Или, поне засега, както е при мумиите — саркофаг!
— О, не! — Очите на Тимъти се напълниха с щастливи сълзи.
— Не може да бъде! — промълви Агата.
— Може, може!
— Наша ли е?
— Наша!
— Трябва да има някаква грешка!
— Да, ще си я поискат обратно!
— И няма да си я получат!
— Господи, това истинско злато ли е? И истински йероглифи! Пипнете ги само!
— Дай на мен!
— Също като в музеите! В музеите!
Всички бърборехме едновременно. Мисля, че от моите очи върху саркофага капнаха няколко сълзи като дъжд.
— Хей, ще изтриеш цветовете!
Агата избърса дъжда.
Златната маска на жената върху капака ни гледаше с лека усмивка, отразяваше собствената ни радост и приемаше буйния поток на любовта ни, който си мислехме, че сме загубили завинаги, но ето че се бе върнал отново под слънцето.
Яркото като слънце лице бе излято и изковано от най-чисто злато, с изящни ноздри и едновременно твърди и нежни устни; неподвижните й очи бяха небесносини или аметистови, от лазулит или и трите заедно, смесени в едно; тялото й бе покрито с изображения на лъвове, очи и гарвани, ръцете — кръстосани върху гърдите, едната държеше бича на послушанието, а другата — фантастично лютиче, символ на послушание от любов, така че бичът да бъде ненужен…
Очите ни пробягаха по йероглифите и тримата познахме едновременно:
— Вижте тези знаци!
— Да, птичите следи!
— Птиците, змиите!
Те не разказваха приказки от Миналото.
Това бяха йероглифи на Бъдещето.
Това бе първата мумия на царица, чиито папируси говореха за следващия месец, следващия сезон, следващата година, следващия живот!
Тя не оплакваше отминалото време.
Не. Празнуваше яркото бъдеще, което тепърва щеше да дойде — съхранено, вложено, чакащо, готово да бъде изтеглено и използвано.
Паднахме на колене, за да почетем това възможно бъдеще.
Първо една, после друга ръка се протегна да опипа, поглади, докосне, проследи знаците.
— Ето ме мен, вижте ме! Това съм аз като шестокласничка! — възкликна Агата, която бе в пети клас. — Виждате ли момичето с коса като моята и кафеникавия костюм!
— А това съм аз в дванайсети клас! — рече Тимъти; макар все още да бе съвсем малък, той всяка седмица си правеше по-високи кокили и се разхождаше с тях из двора.
— Това пък съм аз в колежа — тихо промълвих. — Онзи с очилата, леко закръгленият. Да бе. Да му се не види. — Изсумтях. — Наистина съм аз.
Саркофагът описваше бъдещите зими, пролети за пропиляване, есените с техните златни, ръждиви и медни листа като монети, а над всичко това — нейният ярък символ на слънцето, вечното лице на дъщерята на Ра, завинаги над хоризонта, завинаги осветяващо ни и насочващо сенките ни към по-добри страни.
— Хей! — едновременно възкликнахме ние, прочели и препрочели книгата на съдбата, проследили линиите на живота и на любовта. — Хей!
И като участници в сеанс, хванахме, без да се наговаряме, капака на саркофага, който нямаше панти, вдигнахме го като капак на чаша и го оставихме настрани.