Възпявам електрическото тяло!
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възпявам електрическото тяло!». Краткое содержание книги:
Агата вървеше зад нас с упорито стиснати устни.
Татко я хвана за ръката. Тя извика.
— Пусни ме! Не! Няма да позволя да използват гласа ми! Няма!
— Отлично. — Търговецът докосна три копчета на малкия уред, който носеше със себе си.
Видяхме как трите осцилографски криви се смесват, сливат се в едно и повтарят виковете ни.
Търговецът докосна друго копче и чухме гласовете си да политат в делфийските пещери, да увисват надолу с главата, да се струпват, да крещят думите, да пищят; ново докосване, може би за да се добави мъничко от това и от онова, едва забележима частица от гласа на мама, идея от раздразненото мърморене на татко над сутрешния вестник или спокойното му говорене над вечерното питие. Каквото и да правеше търговецът, шепотите затанцуваха около нас като полудели от внезапна светлина мушици винарки, постепенно се успокоиха и накрая бе докоснато последно лостче и от електронните дълбини прозвуча глас.
— Нефертити — произнесе той.
Тимъти замръзна. Аз замръзнах. Агата спря да плува изправена.
— Нефертити? — повтори Тимъти.
— Какво означава това? — настоятелно попита Агата.
— Аз зная.
Търговецът ми кимна да обясня.
— Нефертити — прошепнах аз — на древноегипетски означава „Красавицата дойде“.
— Красавицата дойде — повтори Тимъти.
— Нефер — каза Агата — тити.
И всички се обърнахме и вперихме погледи в далечния мек здрач, откъдето идваше топлият и мек глас.
Тя наистина бе там.
И ако се съдеше по гласа, бе прекрасна…
Ето как беше.
Или поне в общи линии.
Гласът изглеждаше по-важен от всичко останало.
Не че нямахме спорове относно тегла и размери:
Не биваше да е кокалеста, за да ни прави синини, нито пък дебела, за да не потънем завинаги в обятията й.
Ръцете, които щяха да ни докосват и да бършат челата ни в среднощните ни трески, не биваше да са студени като мрамор и ужасяващи, нито пък горещи като пещ и потискащи, а някъде по средата. С приятната температура на пиленце в шепата, току-що събудило се и надникнало изпод крилото на майка си; да, точно така.
О, доста сериозно подходихме към детайлите. Спорихме, карахме се и викахме; Тимъти определи цвета на очите й поради причини, които ще станат ясни по-нататък.
Косата на Баба? Агата имаше грижата за това с момичешките си идеи, макар и да не й се искаше да ги споделя. Оставихме я да избира сред хилядите мостри, окачени на кичури като прежда за тапети, като различни видове дъжд, сред които ни се искаше да тичаме. Агата не изглеждаше кой знае колко радостна, но все пак си даде сметка, че момчетата могат да оплескат нещата и да направят всичко на плетеница, така че ни каза да се махнем.
И тъй, пазарлъкът сред складовете с дреболии и тензухени добавки към Електрическата Машина на Бен Франклин и Пантомима Фанточини бе направен.
И неспиращата река ни отнесе на далечен бряг в късния следобед…
После от фирмата „Фанточини“ постъпиха доста хитро.
Как ли?
Накараха ни да чакаме.
Знаеха, че още не са ни спечелили. Не напълно, дори не и наполовина.
Особено по отношение на Агата, която обръщаше лице към стената, виждаше там мъка и все протягаше ръка, за да я докосне. Сутрин откривахме следи от ноктите й върху тапетите, странни малки силуети, наполовина прекрасни и наполовина кошмарни. Някои можеха да се изтрият с дъх, подобно на ледени рисунки по стъклото през зимата. Други пък не можеш да изтриеш дори с гъба, колкото и да се мъчиш.
А междувременно те ни караха да чакаме.
Тормозихме се цял юни.
Гризяхме нокти през юли.
Мърморехме нетърпеливо през август, докато на двайсет и девети Тимъти не каза: „Имам предчувствие“. След закуска всички излязохме на моравата пред къщата.
Може би бяхме надушили нещо покрай снощните разговори на татко по телефона или пък бяхме забелязали потайните му погледи към небето или магистралата. А може пък вятърът да бе мърдал призрачните завеси над леглата ни и цяла нощ да ни бе пращал бледи послания.
Както и да е, двамата с Тимъти бяхме на тревата, а Агата се преструваше на безразлична от верандата, скрита зад саксиите с мушкато.
Правехме се, че не я забелязваме. Знаехме, че ако й обърнем внимание, ще избяга. Затова просто гледахме небето, в което летяха само птици и реактивни самолети, и магистралата, по която прелитаха хиляди коли; някоя от тях можеше да ни донесе Специалния подарък… но… нищо.
По обед дъвчехме трева и се въргаляхме…
В един часа Тимъти замига.
И всичко се случи с невероятна точност.
Сякаш хората на Фанточини знаеха на какъв огън се печем.
Всички деца вървят по вода. Всеки ден се плъзгаме по повърхността на езерцето и всеки момент може да я пробием, да потънем и да изчезнем завинаги в себе си.