Камъкът на полуръста

Онова обаче, което никога няма да приема и, което за мен е най-голямото зло у обичаите на тези хора, е поведението на техните „пророци“ които се възползват от най-първичния страх на жителите на този свят, страха от смъртта, за да получат онова, което искат.

— Дайте на храма! — кънтят техните викове и проглушават ушите на поклонниците. — Само така ще постигнете спасение!

Има и още по-изкусни проповедници, които не настояват за златото на вярващите… поне не направо. Те убеждават последователите си, че ако са наистина добри и благочестиви, ако наистина са предопределени да познаят онова блаженство, което жреците им обещават, сами ще поискат да им дадат парите си.

Освен всички тях, в Торил е пълно и с такива, които не спират да вещаят края на света. Те тръбят на всеослушание, че краят наближава и изискват от последователите си покаяние и робско покорство.

Всичко това ме кара да въздъхвам с тъга. Защото смъртта е не само най-голямата загадка в живота ни, но и най-личното откровение. Никой от нас не знае истината за нея (не и докато не удари последният му час) и затова никой не може — с ръка на сърцето и с чиста съвест — да убеди другите в истинността на собствените си вярвания.

Това е път, който всеки трябва да измине сам, но той вече не ме плаши — аз приех неизбежното и вече не съм негов роб. Осъзнаването на собствената ми тленност ме научи да ценя онези векове, години, месеци, дни, дори часове, които ми остават. Това е единственото съществувание, което мога да управлявам, и да похабя безценните часове от живота си в страх пред онова, което не мога да избегна, е глупаво. Точно толкова глупаво, колкото да вярвам подсъзнателно, че съм безсмъртен и да не успея да се насладя на онези скъпоценни мигове живот, които са ми дадени.