Споделена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Споделена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Бъч О’Нийл е боец по природа. Бивш полицай, той е единственият човек, който някога е бил допуснат до вътрешния кръг на Братството на черния кинжал. Но той иска да проникне още по-дълбоко в света на вампирите и да се включи във войната с лесърите. Бъч няма нищо за губене. Сърцето му принадлежи на жена-вампир, аристократична красавица, недостижима за него. Но ако не може да притежава Мариса, поне може да се бие рамо до рамо с братята…
Докато рискува живота си, за да спаси цивилен вампир от лесърите, Бъч попада в плен. Захвърлен да умре, той е открит като по чудо от братята…
Мариса дава всичко от себе си, за да върне Бъч към живота. Но дори нейната любов може би не е достатъчна, за да го спаси…
Ала това не променяше нищо. Тя си оставаше изоставената жена. Онази, която бяха захвърлили. Нежеланата, несъвършената, недокоснатата стара мома, която дори чистокръвен воин като Рот не бе могъл да понесе сексуално нито веднъж, пък макар и само за да не остане тя съвсем неопитна. И ето че заради отвращението на Рот тя си бе останала необвързана, въпреки че бе прекарала с него цяла вечност, или поне така й се струваше. За да бъде смятана за шелан, една жена трябваше да бъде обладана.
Краят на връзката им беше дошъл неочаквано, без обаче да учуди никого. Макар Рот да беше обявил, че тя го е напуснала, а не обратното, целият аристократичен елит знаеше каква е истината. Недокосната в продължение на векове, тя никога не беше носила мириса на обвързване върху кожата си, никога не бе прекарала дори и ден насаме с него. Още повече, никоя жена не би напуснала Рот доброволно. Та той беше Слепия крал, последният чистокръвен вампир в света, велик боец и водач на Братството на черния кинжал. Никой не заемаше по-високо положение от него.
Заключението на глимера? Нещо с Мариса очевидно не беше наред. Дрехите й сигурно скриваха някакъв дефект, най-вероятно - от сексуален характер. Защо иначе един чистокръвен боец не изпитваше никакво еротично влечение към нея?
Мариса си пое дълбоко дъх. После отново. И отново.
В ноздрите й нахлу мирис на наскоро откъснати цветя, сладко ухание, което се надигна като вълна, измести въздуха и изпълни дробовете й. Гърлото й се сви, сякаш за да се пребори с прииждащите талази, и тя вдигна ръка към перлената огърлица. Колко силно я стягаше... и как тежеше... като пръсти, впити в гърлото й. Отвори уста, за да си поеме въздух, но и това не помогна. Цветното зловоние се беше просмукало в дробовете й, полепнало бе по всеки милиметър от тях и тя се задушаваше и се давеше...
Мариса отиде до вратата с разтреперани крака, но просто не бе в състояние да се изправи лице в лице с танцуващите двойки, онези, които подхранваха чувството си за собствено достойнство, като я отлъчваха от обществото си. Не, за нищо на света не биваше да я видят... щяха да разберат колко е разстроена. Колко много я измъчва всичко това. И щяха да я презрат още повече.
Погледът й обиколи салона, обходи всички предмети, надникна във всички огледала. Отчаяно се опитваше да... всъщност, какво се опитваше да направи? Къде можеше да отиде... спалнята на горния етаж... Трябваше да... о, Господи... не можеше да диша. Щеше да умре, тук и сега, неспособна да поеме и глътка въздух през свитото си гърло.
Хавърс... брат й... трябваше да го намери. Той беше лекар... Той щеше да й се притече на помощ... но тогава рожденият му ден щеше да бъде провален. Съсипан... заради нея... Тя беше виновна за всичко... за всичко. За целия позор, с който беше покрита... Слава Богу, че родителите й бяха мъртви от векове и така и не видяха какво... бе станало с нея.
Щеше да повърне. Определено щеше да повърне. С разтреперани ръце и омекнали колене, тя се втурна към една от баните и се заключи вътре. Преди да влезе в тоалетната, пусна чешмата, за да заглуши задавеното си дишане, в случай че някой влезе в салона. После се свлече на колене и се надвеси над порцелановата чиния.
Опита се да повърне, ала колкото и да се напъваше, от гърлото й излизаше само въздух. Пот изби по челото й, под мишниците, между гърдите й. Зави й се свят и тя отвори широко уста, мъчейки се да си поеме дъх, докато в главата й като рояк сърдити пчели нахлуха мисли за това, как ще умре сама, без никой да й помогне, как ще провали партито на брат си, как всички я презират... пчелите в главата й бръмчаха и я жилеха... жилеха я до смърт... мисли като пчели...
Разплака се не защото се боеше, че умира, а защото знаеше, че ще продължи да живее.
Господи, през последните няколко месеца пристъпите на паника бяха станали непоносими; мъчителната тревога вървеше неотменно по петите й - безплътен преследвач, чиято упоритост не знаеше граници. И всеки нов срив я връхлиташе с неотслабваща сила, ужасяващо, брутално откровение.