Космически хищници [bg]

— Капитане… бързо! Изпратете хора и излъчватели долу, в трюма! Открих го в климатичната тръба! Чудовището е тук и в момента го задържам с вибратора си. Оръжието не му вреди особено, затова побързайте!

Капитан Лийт изстреля резки заповеди, докато мъжете се стичаха към асансьорите.

— Всички учени и асистентите им към въздушните люкове. Военният персонал след мен към товарните асансьори! — Той продължи: — Вероятно няма да успеем да го притиснем и да го убием в трюма. Но, господа — гласът му стана суров, — ние ще се отървем от чудовището независимо на каква цена. Не можем повече да мислим за себе си.

Икстл се изтегли неохотно, докато двуногите отнасяха неговите гуули. За първи път ужасяващата мисъл, че може да бъде победен, се спусна над съзнанието му като нощта, която обгръщаше кораба. Обзе го желанието да се втурне сред тях и да ги разпердушини. Но тези грозни, блестящи оръжия възпираха отчаяния му порив. Бе изгубил инициативата и отстъпваше с усещането, че го заплашва катастрофа. Хората щяха да открият неговите яйца и да ги унищожат, лишавайки го от възможността да получи подкрепа от други икстли.

Умът му бясно се луташе в паяжината на плановете му. От този момент нататък той трябваше да убива и само да убива. Мисълта, че се е заел първо с възпроизвеждането си, оставяйки всичко друго на втори план, го изуми. Бе изгубил ценно време. За да убива му беше нужно разрушително оръжие. След кратък размисъл Икстл тръгна към най-близката лаборатория, завладян от непозната възбуда.

Докато работеше, краката му доловиха промяна в симфонията от трептения, изпълваща кораба. Той спря и се изправи. После разбра какво се е случило. Двигателите бяха замлъкнали. Чудовищният космически кораб бе прекъснал шеметното си ускорение, увисвайки неподвижно в черната бездна. Икстл бе завладян от неясно чувство на тревога. Дългите му, черни и подобни на жици пръсти заработиха ловко и трескаво над фините сглобки.

Отново се спря. Този път усещането, че нещо не е наред, го връхлетя с още по-голяма сила. Грозеше го опасност. Мускулите на краката му се стегнаха. И отговорът дойде. Той вече не чувстваше вибрациите на хората. Те бяха напуснали кораба!

Икстл загърби почти готовото си оръжие и се хвърли към най-близката стена. Вече знаеше каква участ го очаква. Спасението бе единствено в мрака на космоса. Изпълнен с омраза, той се носеше по пустите коридори — алено чудовище от древния, прадревен Глор. Блестящите стени сякаш му се подиграваха. Целият свят на този огромен кораб, който му обещаваше толкова много, сега се бе превърнал в гибелно място, където всеки миг щеше да изригне адска експлозия. С облекчение той зърна въздушния люк напред, профуча през първия, втория, третия сектор… и се озова в открития космос. Предполагаше, че хората наблюдават кога ще се появи и затова се отблъсна силно от корпуса на кораба. Докато се отдалечаваше стремително, навлизайки в космическата нощ, тялото му сякаш ставаше все по-леко и леко.

Зад него светлините на люковете угаснаха и на тяхно място се появи призрачен син блясък, който преди това бе заискрил по цялата обшивка на кораба. Синьото сияние угасна бавно, почти неохотно. Преди да замре напълно, непобедимият енергиен екран изникна отново, отрязвайки му достъпа до кораба. Някои от светлините на люковете потрепнаха повторно и постепенно станаха по-ярки. Когато мощните двигатели набраха сили след опустошителния разход на енергия, светлините вече пламтяха.