Сенки в снега [bg]

Гамаш придърпа стол, взе си франзела с дебело нарязана пушена шунка, сирене бри и рукола и посегна към другата бутилка бира. През следващите няколко часа детективите преобърнаха дома на Огюстен Рено, подредиха всичко и отделиха писанията на жертвата от чуждите публикации.

Главният инспектор откри копия на дневниците на Шамплен и ги разлисти. Както бе споменал отец Себастиен, не съдържаха много повече от списъци със задачи. Даваха интересен поглед върху ежедневието на квебекчани в началото на седемнайсети век, но можеше да са написани от всекиго. Нямаше никаква лична информация. Гамаш не придобиваше никаква представа що за човек е бил Шамплен.

— Попаднахте ли на нещо? — Ланглоа уморено прокара длан по челото си и вдигна очи.

— Копия на дневниците на Шамплен. Нищо повече.

— Как мислите, дали и Рено си е водил дневник?

Гамаш огледа стаята, после и съседната, но навсякъде имаше само купчини хартия. Библиотеките бяха натъпкани до пръсване с книги, гардеробите и килерите преливаха от списания.

— Може и да открием. Досега намерихте ли лични записки? — Свали очилата си и хвърли поглед към Ланглоа от другата страна на бюрото.

— Писма от хора, отговаряли на Рено. Събрах ги в папка, но в повечето се казва с различна степен на учтивост, че е грешал.

— Относно?

— Теориите си за Шамплен. Че е бил шпионин, син на краля или дори протестант. Както се казваше в едно от писмата, ако е бил хугенот75, защо би завещал по-голямата част от състоянието си на католическата църква? И тази теория на Рено е била като всички останали: почти достоверна, но леко откачена.

Гамаш си помисли, че по-младият му колега твърде великодушно определя Рено като „леко“ откачен. Погледна часовника си. Осем без десет.

— Още ли сте гладен?

— Умирам от глад.

— Чудесно. Нека ви заведа на вечеря. Малко по-надолу по улицата има едно място, което отдавна ми се иска да пробвам.

Пътьом се спряха в магазинче, за да вземе Ланглоа бутилка хубаво червено вино, сетне внимателно направиха още няколко крачки надолу по ледената пързалка, в която се бе превърнала улица „Сент Юрсюл“, и влязоха в невзрачен ресторант, приютен в сутерена на закътана сграда.

Още на входа ги посрещнаха топлина, наситен аромат на марокански подправки и собственикът, който се представи, взе палтата им и виното и ги заведе до тиха маса в ъгъла, между стени от гол камък.

Върна се след малко с отворената бутилка, две чаши и менюта. След като поръчаха храна, детективите се заеха да сравняват записките си. Гамаш разказа на колегата си как е минал денят му, като спомена разговорите си с членовете на дружеството „Шамплен“ и с отец Себастиен.