Сенки в снега [bg]

Е, както Клара бе казала на своите съселяни, повечето велики творби са създадени от негодници.

На масата на Стария и Съпругата седяха Рор и Хана Пара — едни от основните заподозрени по случая с Отшелника. Рор разчистваше пътеките в гората и имаше вероятност да се е натъкнал на опърпания старец и затънтената му къщурка, пълна с безценни вещи.

Но защо би отнел живота му, без да докосне съкровищата?

Същият въпрос важеше и за сина на чешката двойка, Хавък Пара. Клара и Бовоар се вторачиха в него. Младежът сервираше на една от масите пред другата камина. Като келнер в бистрото Хавък бе на смяна в нощта на убийството и бе затворил заведението.

Дали бе последвал Оливие през гората до колибата на Отшелника?

Дали бе надникнал вътре, дали бе видял съкровищата и дали бе разбрал какво означават? Край на бакшишите, сервирането и усмивките към грубите клиенти. Край на неясното бъдеще.

Съкровищата можеха да му дадат свобода. Трябваше само да удари един самотен старец по главата. И все пак защо повечето безценни предмети бяха останали недокоснати в колибата?

В другия край на помещението седяха Марк и Доминик Жилбер. Собствениците на СПА хотела. И двамата бяха над четиридесет и тук, в Трите бора, бяха намерили спасение от високоплатените си, но изнервящи кариери в Монреал. Бяха купили запустялото имение на хълма и го бяха превърнали във великолепен хотел.

Оливие ненавиждаше Марк. Чувството беше взаимно.

Дали семейство Жилбер бе придобило старата порутена къща, защото с нея вървяха колибата и Отшелника, скътани в горите около имението?

Разбира се, не трябваше да се пропуска и негодникът светец, доктор Венсан Жилбер. Отчужденият баща на Марк се бе появил в селото по едно и също време с трупа. Нямаше как съвпадението да е плод на случайност.

Клара погледна Бовоар и точно в този момент входната врата на бистрото се хлопна.

— Проклет сняг.

Инспекторът се досети кой е влязъл, без дори да се озърта.

— Рут — прошепна той и Клара кимна. — Все така луда?

— След всичките тези години — потвърди художничката.

— Божке!

Рут изникна до креслото на Жан Ги. Дълбоки бръчки прорязваха намръщеното й, лице. Късо подстриганата й бяла коса бе прилепнала към главата и й придаваше вид на оголен череп. Старицата бе висока, прегърбена и ходеше с помощта на бастун. Единственото хубаво бе, че не беше по нощница.

— Добре дошли в бистрото — изръмжа старата поетеса и изгледа Клара от главата до петите, — където достойнството намира смъртта си.

— И не само достойнството — отбеляза Бовоар.

Старицата се изсмя, но смехът й прозвуча като лай.

— Да не сте открили нов труп?

— Не се занимавам само с трупове. Имам си живот извън службата.

— Господи, вече ми е досадно — сопна се старицата. — Кажи нещо по-умно.

Бовоар замълча и изгледа Рут презрително.

— Както си и мислех. — Поетесата взе халбата на инспектора и я надигна да отпие. — Уф, отвратително! Защо не пиеш нещо по-свястно? Хавък! Донеси му един скоч.