Сенки в снега [bg]

Дори бе развела някои от най-нахалните на кратка обиколка из библиотеката, като пътьом бе изтъкнала красивите възглавници на стените, колекцията от смокини по рафтовете и бе попитала дали биха искали да станат прегласи.

Не беше изненада за никого, че почти не се намираха желаещи. Но все пак трима души платиха по двайсет долара и се записаха като членове на дружеството, засрамени от натрапчивата добрина и забележимия езиков недъг на Уини.

— Спомена ли, че нощта е ягода? — попита Елизабет, когато колежката й се появи с парите за още една членска такса.

— Да. Не възразиха. Готова ли си?

Преди да угасят осветлението и да затворят, провериха главната зала на библиотеката. Неведнъж се бе случвало да заключат горкия мистър Блейк вътре, но неговият стол бе празен. Навярно вече бе отишъл отсреща, у пастора.

Тъмнината и студът бяха надвили любопитството и тълпата отпред се бе разпръснала. Двете жени тръгнаха предпазливо и бавно по твърдия сняг, като внимаваха къде стъпват.

През зимата сякаш земята се надигаше и сграбчваше възрастните хора, дърпаше ги към себе си, като че ли нямаше търпение да ги погълне гладно. Чупеха се бедрени кости, китки, вратове. Затова бе най-добре да не се бърза.

Не отиваха далеч. Виждаха светлите прозорци на пасторското жилище. То се намираше в красива каменна сграда с високи прозорци, които улавяха всеки лъч на свидливото зимно слънце. Докато бавно вървеше рамо до рамо с колежката си, Елизабет усещаше как бузите й замръзват дори за толкова кратка разходка. Краката им скърцаха в снега — звук, който бе свикнала да чува през последните почти осемдесет години. Звук, който никога не би заменила за шума на вълните във Флорида.

В домове и ресторанти грейваха светлини и се отразяваха в белия сняг. На този град му отиваха зимата и тъмнината. Ставаше още по-уютен, по-гостоприемен, по-вълшебен — като приказно царство. „А ние сме селяните“ — помисли си Елизабет и се усмихна горчиво.

Когато тръгнаха по пътеката към къщата, през прозореца видяха огъня в камината и как Том раздаваше питиета. Мистър Блейк и Портър вече бяха там, както и Кен Хаслъм, който се бе разположил в кресло и четеше вестник.

Елизабет знаеше, че нищо не му убягва. Много хора бяха допускали грешката да го подценят. Мълчаливите винаги оставаха на заден план, което в случая с Кен бе ирония. Тя знаеше защо мъжът е толкова тих, но не би казала на никого.

Елизабет Макуъртър знаеше всичко и не забравяше нищо.

Жените влязоха в жилището на пастора, без да чукат, свалиха палтата и ботушите си и само след няколко мига се озоваха пред бумтящия в камината огън насред просторната дневна. Портър подаде чаша скоч на Уини и шери на Елизабет. Дамите седнаха една до друга на дивана.

Тази стая им бе добре позната от задушевните камерни концерти, чаените партита и коктейлите. От обедите, вечерите и събиранията за игра на бридж. По-големите събития се провеждаха в църковната зала от другата страна на улицата, но този дом приютяваше личните им сбирки.