Край Тихия океан

— Не знам.

— Къде са другите?

— Последваха го.

— И къде отидоха?

— Не знам.

— Лъжеш!

— Не лъжа. Те нито казват откъде идват, нито пък къде отиват.

— Паметта ти все още не е станала достатъчно дълга. Ще наредя да ти я удължат. Продължавайте! Още при първия удар той изрева:

— Спрете, знам къде е!

— Къде?

— При Дзианг-ки-ум.

— Къде живее той?

— В Ли-тинг.

— А как се казва?

— Не знам.

— Виждам, че моето средство все още не е помогнало Напълно.

— Но то не може да помогне повече, господарю. Всички лунг-ийн знаят, че Дзианг-ки-ум живее в Ли-тинг, но никой друг няма право да го познава и да се среща с него освен върховния предводител.

Това бе твърде логично, а и на бонза ясно му личеше, че този път говореше истината. Ето защо продължих със следващия си въпрос:

— Но другите не тръгнаха с него за Ли-тинг, нали?

— Не.

— А накъде?

— За Куанг-чой-фу.

— Под предводителството на лейтенанта?

— Да.

— И там къде може да ги намери човек?

— В Шам-пан-фу. [163]

— Близо до ши-сан-ханг [164] на инг-ки-ли се намира една шам-пан-странноприемница, която се казва Ван-хо-тиън [165]. Там винаги можеш да срещнеш Драконите.

— А във всички ли куанг-ти-миао провеждат сборищата си?

— Не във всички, а само в онези, които са разположени близо до речния бряг.

— Ти познаваш по име всички, които вчера бяха тук, нали?

— Нито един. Тук имат право да идват само непознати. Те ми показват разпознавателния си знак и човек трябва да им се подчинява, ако не иска да бъде убит.

— Ще проверя истинността на думите ти. Ако си ме излъгал, пак ще се върна и ще ти потърся сметка!

— Е, Чарли, какво е положението? — попита Търнърстик, щом видя, че разговорът ни свърши.

— Цялата шайка си е отишла.

— Мътните го взели, неприятно! Накъде са тръгнали?

— Някои за Кантон, а други и по-надалече.

— Можеше да се очаква — подхвърли Халвърстоун. — Тези хора няма да седнат тук и да ни чакат, докато дойдем. Хайде да тръгваме!

— Мисля, че преди това поне този тип с гаубицата трябва да си получи цялата порция бой! — обади се Търнърстик.

— От това няма да имаме никаква полза, кептън!

— Well, тогава ще гледам да получа поне някакво удовлетворение като взема за спомен меча на този идол..

— Но това би означавало ограбване на храма и тъй като почитането на бога на войната е заповядано от самия император, едно такова деяние би могло да ни докара много големи неприятности.

— Както искаш, Чарли. Но все някак трябва да си отмъстя. Намясто ще претрепвам всеки Дракон, който ми се изпречи на пътя. Бъди сигурен в това!

Какво ли можех да предприема срещу бонза? Да се оплача пред властите? Сигурно щеше да е безрезултатно. Лично да му отмъстя? Не беше по вкуса ми. Изобщо така стояха нещата и с всичките лунг-ийн. От едно донесение срещу тях не би имало никаква полза. Бях убеден в това. Нямах никакво желание да се обърна за съдействие към нашата легация. Много добре ми беше известно колко обстоятелствен и бавен беше пътят на закона, а и именно тук, в Китай, официалните представители на чуждите страни се намираха по онова време в особено трудно положение, тъй че и през ум не ми минаваше да им създавам допълнителни главоболия. До този момент това мое приключение не ми бе нанесло някакви други щети, освен загубата на едно одеяло, както и на съвсем миниатюрно късче от долната част на ухото ми, а и едното, и другото можех лесно да прежаля. Халвърстоун попита: