Край Тихия океан

— Кой сте вие?

— Капитан Търнърстик от «Вихър», Ню Йорк.

— Господине, вие сте човек на честта. Никакви разноски няма да плащате! Та това е наша сънародничка.

— Well! Вие също сте свестни хора. Поздравете капитана си от мен!

— Благодаря! А вие няма ли да пътувате с нас?

— Не. Тръгнали сме нагоре по реката.

— Тогава Бог да е с вас, капитане!

— Гуд бай!

Нашата госпожица не можа да се раздели тъй бързо с нас. Изминаха още няколко минути, докато успее да ни каже една хилядна от онова, което непременно искаше да ни каже. Лодката беше вече достигнала почти средата на реката, когато храбрата готвачка все още продължаваше да дава гръмогласен израз на благодарността си, че сме я избавили. Последното й уверение, което успяхме да доловим и разберем, завърши с думите:

«Ще поискам да избесят цялата долна паплач!».

Нямахме друг изход освен да чакаме на брега, докато минеше някой подходящ за нас плавателен съд. Предполагах, че при това оживено движение на лодки и корабчета по реката търпението ни нямаше да бъде подложено на кой знае колко продължително изпитание. И действително след кратко време срещу течението се зададе малка английска частна яхта и след като й направихме знак, спря съвсем близо до брега.

— Какво има? — попита капитанът от палубата. — Искате да ви вземем на борда ли?

— Какъв е курсът ви, кептън?

— Към Вампоа и Кантон.

— Ще дойдем с вас, но ако нямате нищо против да почакате тук около един час.

— Защо?

— Ще научите. Хвърлете ни едно въже!

След минута-две ние се намирахме вече горе при капитана.

— Мога ли да ви помоля да ми кажете вашите имена? — попита ни англичанинът.

— Йес, сър! Аз съм капитан Търнърстик от «Вихър», идващ от Ню Йорк, сега на котва в Хонконг.

— Аха! Видях кораба ви. Ами този човек?

— Той е мой приятел, който обикаля по целия свят, за да опознава страни и хора. Досега смятах тази работа за невиждана глупост, ала вече разбрах, че съвсем не е за пренебрегване.

— И сега искате Да се изкачите нагоре по реката, за да разгледате Кантон, така ли?

— Йес, сър! Но преди това ще ви помолим да ни предоставите неколцина души от вашия екипаж, за да ликвидираме една пиратска шайка, чието свърталище е тук наблизо.

— Да не би да са от Драконите?

— Съвършено вярно, сър. Вчера ни нападнаха, зашеметиха ни с вонящи гърнета и ни завлякоха в някакъв храм, където навярно се намират и в момента.

— Щом е така, ще ви дам на разположение моите момчета, а и самият аз ще дойда. Вярно, че не мога да оставя кораба без екипаж, но дванайсет души ще получите.

— Те са повече от достатъчни, кептън.

— Колко път има до мястото?

— Три мили и нещо.

— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат. Какъв е броят на Драконите?

— Хмм, между двайсет и трийсет, но това не е кой знае колко, защото един по-як англичанин може да се разправи с десетина от тези типове.

— Знам го вече. Елате в каютата да хапнете малко и да пийнете някоя глътка, защото не вярвам при онези обесници да сте си развалили стомасите от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа името си. Казвам се Том Халвърстоун от Грийнок край Клайд. Знаете вече къде се строят най-елегантните, най-бързи и красиви параходи.