Край Тихия океан
- Автор: Май Карл
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Отечество»
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Тихия океан». Краткое содержание книги:
Трите тома къси приключенски разкази са:
Гибелни пясъци (Band 10)
Край Тихия океан (Band 11)
По непознати пътеки (Band 23)
— Това звучи дяволски логично. Но за мен ще е цяло удоволствие да отърколя във фарватера на тази шайка една хубава подводна скала!
— С теб съм, но стига да видя, че е възможно това да стане и че няма да ни струва твърде скъпо.
— Well, тогава ще трябва първо добре да обмислим нещата. Но какво ще правим сега?
— Ще разгледаме града и то най-напред отвън, защото достъпът до него е строго забранен за чуждоземни варвари.
— Значи не можем да влезем в него, така ли?
— Всъщност не, но ще направим един опит да видим дали все пак няма да е възможно. В такъв случай, ако самата полиция не прояви интерес към нас, ще си имаме пак работа с прелестната тълпа от улицата.
Продължихме пътя си. Ако броят на шам-паните във водите на Кантон се преценява на около шейсет хиляди, то аз намирам, че тази цифра в никакъв случай не е завишена. Те са толкова многобройни, че от птичи поглед сигурно биха изглеждали като водна леща, която буквално покрива цели реки, езера и канали.
Улиците, по които вървяхме, бяха много тесни. Силно впечатление ни правеше ситният тръс, с който се придвижваха всички хора. Особено многочислени бяха носачите на какви ли не товари. Със силните викове «о-хе», «о-хе» те предупреждаваха минувачите да се пазят да не се сблъскат с тях. Също както по ориенталските базари, така и тук различните занаяти бяха обособени в отделни улици и улички, едно обстоятелство, което засилва конкуренцията и е от полза за купувачите.
Търнърстик се спря пред един магазин за птици и ме попита:
— Чарли, що за пилци са това?
— Бекаси и рибари.
— Ама как са ги издокарали само. Това събужда апетита. Няма ли да посетим някоя гостилница, за да хапнем нещо?
— Съгласен съм.
— Естествено, ти си мой гост.
— Няма да ти развалям настроението с един отрицателен отговор. Но как ще се храним, като изискани китайци или евтино?
— Изискано, това се разбира от само себе си! Ти ще поръчваш, но само да не е печен таралеж, мариновани дъждовни червеи, черни охлюви, ястия с бръмбари и други подобни неща, на които китайците са свикнали.
— Не се тревожи, кептън! Измислици са, че китайците ядели такива гадости. Само начинът на приготовление на техните ястия се различава от нашия.
— Но нали съм чел такива истории!
— Вярвам ти. Но понякога дори и онова, което уж е черно на бяло, не винаги е истина. Най-напред навярно начинът на приготовление на техните ястия ни е дал повод да си мислим, че те ядат неща, с които ние не сме свикнали и са чужди за вкуса ни. А възможно е и някой път един или друг китаец-веселяк да е поканил на гости у дома си някакъв стеснителен чужденец и да си е направил шега с него като му е поднесъл какви ли не най-странни неща за ядене, само и само малко да го поднесе. И това е всичко.
— Но съвсем сигурно е, че ядат такива щуротии като лястовичи гнезда и морски водорасли!
— Вярно е, но морските водорасли са наистина много хранителни растения, а и ти няма да се откажеш от едно лястовиче гнездо във вкусен сос.
— Ами млади кучета?
— Също! Но защо да не ги ядат? Нима месото на едно младо куче е по-лошо от месото на козле или на зайче? И ако китайците си похапват и перки от акула, това пак не е толкова отвратително, колкото, например, нашето сирене, което всъщност не е нищо друго, освен ферментирало и плесенясало мляко. Помислиш ли си за нашите стриди и градински охлюви, за тъй обичаните телешки момици и други дреболии, за шкембета и чревца, за жабешките бутчета и какво ли още не, тогава сигурно ще стигнеш до убеждението, че китайците съвсем не ядат по-лоши храни от нас.
— Well, това звучи утешително. Да потърсим някоя гостилница!
— Ей там наблизо има една, и то с английски надпис. Казва се «Хотел при всички хубави неща». Ще влезем ли?
— Йес.
Още на прага на вратата бяхме посрещнати от един китайски келнер, а на входа за залата стоеше друг, който с изискана учтивост ни попита за имената. След като му отговорихме, със силен глас той извика двете имена на английски и на китайски така, че те проехтяха из цялото помещение. После ни заведоха до една свободна маса, застлана с копринена покривка. Столовете също бяха тапицирани с коприна. След това, без изобщо да ни питат, всеки от нас получи по чашка сладка силна оризова ракия.