Край Тихия океан

От кея на факториите цяла редица от заграждения се простира на около четиридесет до петдесет стъпки навътре в реката, образувайки нещо като затворено пристанище с тесен вход, чиято ширина е изчислена колкото да пропуска само лодки. На тези съоръжения може да се гледа донякъде като на военна мярка, но те са изградени и като известна защита срещу нахалството на китайските чиновници или срещу любопитството на местното население. Освен това навсякъде, където погледне човек, се виждат издигнати яки бойни кули, които свидетелстват за това, че европейците нямат кой знае какво доверие на поданиците на Небесната империя.

Халвърстоун се извини, че нямал възможност да ни прави повече компания, тъй като бил зает с уреждането на делови ангажименти. Успокоихме го, съобщавайки му решението си, незабавно да напуснем яхтата. Този доблестен човек не прие никакво заплащане за нашето пътуване, но затова пък Търнърстик постъпи достатъчно «gentlemanlike» [166] и прояви благодарността си към екипажа, че ни беше придружил до куанг-ти-миао, като почерпи моряците със специален грог и им раздаде по няколко лъскави долара.

После ни откара с лодка на брега. Веднага бяхме нападнати от куп агенти и какви ли не други досадници. Един започна да ни крещи с такъв глас, сякаш искаше да ни спука тъпанчетата на ушите. Друг ни хвана за ръцете, трети пък се опита енергично да ни изблъска в желаната от него посока, а четвърти вдигна пред очите ни огромен плакат от няколко квадратни метра, на който с грамадни букви беше написано онова, което в страхотния шум не можеше да ни каже. Пети ловко и пъргаво като змиорка се провря до нас между безбройните ръце и крака и ни връчи една ката [167] от жълта коприна, за да ни подкани с тази обичайна за Тибет и Монголия проява на любезност да направим жертвоприношение. Шести, вдигнал високо ръце, разперил и десетте си пръста, правеше невъобразими физиономии, в които вземаха най-живо участие беззъбата му уста, полегатите му тесни очи и чипото носле, за да ни подскаже с мимики онова, което искаше да ни съобщи.

Стоях сред тази разюздана тълпа, събрана от кол и въже, и търпеливо понасях ужасния шум и неистовите крясъци. Ураганът сигурно щеше да утихне щом хората забележеха, че ние не желаехме да си имаме никаква работа с тях. Ала това търпение изцяло липсваше на темпераментния капитан. Той блъскаше и тласкаше, пуфтеше и удряше нахално напиращите към него китайци така, сякаш ставаше въпрос на живот и смърт, като не преставаше да прави опити да ги надвика с мощния си глас:

— Оставетенг ме намиранг! Назад, момчетанг! Нямамонг нужданг от вас! И сами знаемонг каквонг да правименг! Пръждосвайтенг сенг, ви казвамонг, иначенг щенг ви дадемонг да се разберетенг!

От движенията, които бях принуден да правя, за да се предпазя от ударите и лактите във всеобщата блъсканица, дрехите ми се раздърпаха и между два илика на ризата ми се показа знакът на лунг-ийн. Човекът с катата го видя.