Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Не ме гледай, когато свиря — каза той. — Но и не затваряй очи. В никакъв случай. Гледай земята пред себе си и слушай.
Той отново опъна струната и започна да свири. Погледнах земята и се концентрирах върху звука. Никога в живота си не бях чувал този звук.
Изплаших се много. Зловещият кънтеж изпълни тесния каньон и_ _започна да ехти. Всъщност звукът идваше иззад мен като ехо от всички стени на каньона. И дон Хуан сигурно беше забелязал това, защото опъна струната още повече. Макар той да беше променил височината на звука, ехото като че ли започна да заглъхва, а след това сякаш се концентрира в една точка — на югоизток.
Дон Хуан започна постепенно да отпуска струната, докато накрая чух финален глух звук. Той сложи струната в кесията си и дойде при мен. Помогна ми да стана. Отбелязах, че мускулите на ръцете и краката ми са твърди като камък. Буквално бях плувнал в пот. Нямах и представа, че толкова се бях потил. Капки пот се стичаха в очите ми и ги пареха.
Дон Хуан всъщност ме извлече от мястото. Опитах се да кажа нещо, но той сложи ръка на устата ми.
Вместо да напуснем каньона по същия начин, дон Хуан ме поведе по заобиколен път. Изкачихме се по склона на планината и спряхме на някакви хълмове много далече от началото на каньона.
В пълно мълчание вървяхме до къщата му. Стигнахме почти по тъмно. Отново се опитах да говоря, но дон Хуан още веднъж сложи ръка на устата ми.
Не ядохме и не запалихме газения фенер. Дон Хуан постави моя сламеник в стаята си и ми го посочи с брадичка. Разбрах го като жест да легна и да спя.
— Знам много точно това, което трябва да направиш — каза ми дон Хуан, когато се събудих на следващата сутрин. — Ще започнеш още днес. Знаеш, че няма много време.
След дълга неловка пауза се почувствах задължен да го попитам:
— Какво ме накара да правя вчера в каньона? Дон Хуан се изкикоти като дете.
— Просто потупах духа на този кладенец — каза той. — Дух от този вид трябва да бъде потупван, когато кладенецът е сух, а той се е оттеглил в планините. Да кажем, че вчера аз го събудих от неговия сън. Но той не се разсърди и посочи твоята щастлива посока. Гласът му дойде от тази посока.
Дон Хуан посочи на югоизток.
— Каква беше струната, на която ти свири, дон Хуан?
— Капан за духове.
— Мога ли да го погледна?
— Не. Но ще ти направя такъв. Или още по-добре ще е, ти да са направиш един ден, когато се научиш да виждаш.
— От какво е направен?
— Моят е глиган. Когато хванеш някой дух, ще разбереш, че е жив и че може да те научи на различните звуци, които харесва. С практиката ще опознаеш своя капан за духове толкова добре, че заедно с него ще възпроизвеждаш звуци, пълни със сила.
— Защо ме отведе да търся духа на кладенеца, дон Хуан?
— Много скоро ще узнаеш.
Към единайсет и половина сутринта седнахме под рамадата и той ми приготви лулата за пушене.
Каза ми да стана, когато тялото ми беше вече доста вдървено. Направих го с голяма лекота. Той ми помогна да повървя малко. Бях учуден от контрола, който имах над себе си. Аз действително обиколих два пъти сам рамадата. Дон Хуан стоеше край мен, но нито ме водеше, нито ме подкрепяше. После ме хвана за ръката и отидохме до канала. Той ме накара да седна на самия край на брега и ми заповяда да гледам водата, като не мисля за нищо друго.
Опитвах се да фокусирам погледа си върху водата, но нейното движение ме разсейваше. Умът и очите ми започнаха да блуждаят из други подробности от непосредственото обкръжение. Дон Хуан разтърси главата ми нагоре-надолу и отново ми нареди да гледам само водата и изобщо да не мисля. Каза, че е трудно да се взираш в движеща се вода и че човек трябва упорито да опитва. Направих три опита, но всеки път се разсейвах от нещо друго. Всеки път дон Хуан много търпеливо разтърсваше главата ми. Накрая забелязах, че умът и очите ми са фокусирани върху водата. Въпреки движението й, започвах върху нейното непостоянство да се потапям в собствения си поглед. Водата леко се промени. Като че беше по-тежка и равномерно сивкаво зелена. Можех да забележа вълничките, предизвикани от нейното движение. Те бяха изключително ясно очертани. И тогава изведнъж усетих, че не гледам маса движеща се вода, а картина на вода. Пред очите ми имаше замръзнал къс от течаща вода. Вълните бяха неподвижни. Можех да гледам всяка една от тях. След това те започнаха да фосфоресцират в зелено и от тях започна да се прецежда някаква зелена мъгла. Тя прерасна във вълни и с движението им нейната зеленина ставаше все по-брилянтна, докато едно ослепително сияние покри всичко.
Не знам колко дълго съм стоял край канала. Дон Хуан не ме безпокоеше. Бях се потопил в зеления блясък на мъглата. Можех да усетя всичко около себе си. Това ме успокояваше. Не изпитвах нито чувства, нито мисли. Беше ми останало само едно безмълвно съзнание — съзнанието за една брилянтна утешителна зеленина.