Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
Така щеше да започне експедицията, която му беше възложила Йоме.
Но една малка частица от него съзнаваше, че иска нещо много повече: изкупление.
Лорд Ингрис и крал Оруин приказваха най-небрежно за избиване на Посветители, за придържане към безкрайната традиция на касапство, предопределила бойните стратегии на Владетелите на руни в миналото. Стратегии толкова по-ужасни, защото бяха надеждни.
Но Боренсон не можеше повече да понесе това. Планът на Габорн, колкото и зле да беше замислен, предлагаше някаква нищожна надежда, че Индопал и Роуфхейвън могат да стигнат до съгласие, да сложат край на безумието.
И това беше единственият такъв план, поставен на масата.
Боренсон беше омърсил ръцете си с кръвта на две хиляди души — мъже, жени и деца. Може би това щеше да му помогне да я свали най-сетне от себе си. Да се очисти.
— Аз не бих заложил всичките си надежди на това хвърляне на заровете — заяви крал Оруин. — Трябва да се погрижите и за собствената си отбрана. Сафира може да не е в състояние или да не пожелае да направи каквото я молите, а и вие нямаше да свикате този съвет, ако не се каните да се задействате и да тръгнете в защита на Мистария. Трябва лично да се подготвите за двубой с Радж Атън, ако се наложи… Или можете да си изберете поборник. Имам един племенник — истински лъв — сър Ленгли. Тук е, в лагера.
— Това с пращането на поборник е много добре — каза Конал, — но не бива да оставяте Оруин или Хиърдън да се сражават сами. Радж Атън може и да се бои от херцог Палдейн, но ако вие тръгнете от север, от вас ще се бои повече. И това ще привлече всички мъже от Севера да се сражават с вас. Конните кланове ще тръгнат с вас.
Габорн мълчеше и обмисляше предложенията им.
Това идеалистично хлапе май наистина се надяваше да се измъкне без сражение с Радж Атън, осъзна Боренсон. Но подозираше, че Габорн няма да успее. Наближаваше война с Радж Атън, все едно дали Габорн или някой друг я желаеше или не.
Габорн помисли още половин секунда, после кимна.
— Съдбата на света зависи от нашето решение. Не бих взел подобно решение прибързано, а честно казано, през последната седмица не мисля почти за нищо друго.
— Моят народ не може да се скрие от Радж Атън, а аз не мога да го прогоня — продължи той. — Бих се сразил с него, стига да бях убеден, че ще надвием в тази битка. Но не го вярвам. Затова съм длъжен да се надявам, че ще го обърна в правия път, колкото и нищожна да е тази надежда.
Младият крал се обърна към Боренсон.
— Взимаш моя кон и тръгваш след един час.
Боренсон удари с юмрук по масата и се надигна от стола, нетърпелив да тръгне, но се позадържа малко от учтивост.
Габорн се обърна към крал Оруин.
— Срещнах се със сър Ленгли. Той има добро сърце. Ще ви дам две хиляди силара, за да го подготвите както той пожелае.
— Твърде щедър сте — отвърна крал Оруин, явно изумен от благодеянието на Земния крал. Дори преди десет години, когато кръвният метал се намираше в изобилие, цялото кралство Оруин едва ли беше виждало повече от две хиляди силара годишно. Накрая Габорн се обърна към Конал.
— Вие сте права. Ако тръгна в челото на нашите войски, Радж Атън няма да може да ме пренебрегне. Ще тръгна на юг и Флийдс също ще получи две хиляди силара.
Конал ахна от изумление. Бедното й кралство едва ли беше виждало две хиляди силара за пет години.
С това съветът приключи и лордовете почнаха да стават. Габорн бръкна в джоба на елека си, извади ключовете за кралската съкровищница и ги хвърли на Боренсон.
— Милорд — каза Джюрийм, — ако позволите да предложа, накарайте го да вземе седемстотин за обаяние и триста за глас.
Габорн кимна и каза на Боренсон:
— Чу го.
Боренсон напусна залата и се запъти към цитаделата на Посветителите. Мирима го последва и след като излязоха навън, го придружи няколко крачки покрай каменната стена.
После хвана ръката му.
— Почакай!
Той се обърна и я погледна на звездната светлина. Нощта бе малко студена, но не чак мразовита. Мирима го гледаше с тревога. Беше великолепна. Плавната извивка на кръста й и блясъкът на косата й го изкушаваха.
— Няма да се върнеш, нали? — каза тя.
Боренсон поклати глава.
— Не. Карис е на деветстотин мили южно оттук. Само още триста мили и мога да стигна границата на Инкара. Ще продължа на юг.
Тя го изгледа.
— Не смяташ ли поне да се сбогуваш?
Боренсон разбра, че раздялата няма да е лека. Искаше му се да я задържи до себе си, да я целуне. Искаше му се да остане. Но дългът го зовеше другаде, а той през целия си живот беше бил верен на своя дълг.
— Няма много време.