Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
— Време има — каза тя. — Имаше цяла седмица. Защо изобщо остана в Хиърдън, ако не за да се сбогуваш?
Права беше, разбира се. Той бе останал, за да се сбогува — с нея, с цял Роуфхейвън, с живота си може би. Но не бе намерил сила да го изрече.
Целуна я нежно и прошепна:
— Довиждане.
Понечи да се обърне, но тя отново го хвана за ръката.
— Наистина ли ме обичаш?
— С цялата любов, на която съм способен.
— Тогава защо не легна с мен? Искаше ме. Виждах го в очите ти.
Не беше искал да засяга тази тема, но сега й отговори с цялата си искреност.
— Защото рискувах да направя дете…
— А не искаш да ти износя дете ли?
— … а довеждането на дете на този свят изисква да приемеш някои отговорности…
— Смяташ, че не съм готова за такива отговорности! — каза прекалено високо Мирима.
— Ако се наложи да загина, не искам да наричат детето ми копеле! — кипна Боренсон. — Или син на кралеубиец! Или нещо още по-лошо!
Кръвта изби на лицето му и той усети, че трепери от гняв.
Но въпреки гнева си успя сякаш да се отдели от себе си — сякаш се видя отвън — замислен за миналото и за настоящето. Ах, как боляха старите рани. Ето го сега — кралеубиец, убиец на хала, бранител на Земния крал, един от вдъхващите най-голям страх воини в цял Роуфхейвън — и основателно. Но дълбоко в себе си той все още беше детето, тичащо по оградените с варосани зидове улици на остров Твин, а другите момчета го замерваха с обиди, кал и камъни.
Боренсон винаги беше изпитвал нуждата да се доказва. Това го бе подтикнало да стане един от най-могъщите воини на своето време. Сега той всъщност не се боеше от никого на света.
Но мисълта, че едно негово дете може да бъде наранено така, както бяха наранявали него, му се струваше непоносима.
Все още се страхуваше от обидите на малките момчета.
— Люби ме! — настоя Мирима и го придърпа към себе си.
Но Боренсон вдигна пръст пред лицето й и каза още по-твърдо:
— Отговорност.
— Обичай ме — замоли го тя.
— Нима не разбираш? Така стоят нещата. А ако загина — което е най-вероятно, — ще имаш името ми, богатството ми…
— Чувала съм да разправят, че си похотлив мъж — обвини го Мирима. — Нима никога не си лягал с жена?
Вече ядосан не на шега, Боренсон се постара да се овладее. Не можеше да изрази самоомерзението си, желанието си да заличи собственото си минало.
— И да съм го правил, било е грешка. Защото никога не съм си представял, че ще срещна жена като теб.
— Не отговорността те гони от леглото ми — обвини го Мирима. — Ти се самонаказваш. Мислиш, че наказваш себе си, но по този начин наказваш и мен — а аз не го заслужавам!
Каза го толкова сигурно, толкова убедено. Боренсон нямаше отговор за обвинението й, само вярата, че един ден ще разбере, че всичко, което е правил, е било в неин интерес.
Стисна силно ръката й и си тръгна.
Мирима го гледаше как се отдалечава и се чувстваше излъгана. Тихото подрънкване на ризницата му отекна между каменните кули. След малко той стигна до портикула на цитаделата на Посветителите и сенките го погълнаха. Тя постоя малко, загледана как звездната светлина облива каменната настилка във вътрешния двор.
Знаеше, че е прав за себе си. Да обичаш някого означава да поемеш отговорност за него.
Но докато той отиваше да вземе силарите, Мирима кипна. Прав беше, но тя нямаше да позволи това с отговорността да е в сила и в двете посоки.
След няколко минути той отново се появи, понесъл кожена торба, пълна със силари. Щом я видя, се обърна и тръгна към конюшните; искаше да я отбегне.
— Имам една дума за теб — каза тя. — Отговорност. — Боренсон спря и я зяпна за миг. — Защо настояваш да бъдеш отговорен за мен, а аз не мога да бъда отговорна за теб?
— Няма да дойдеш с мен — заяви Боренсон.
— Смяташ, че съм по-малко способна да обичам от теб?
— По-малко способна си да оцелееш — отвърна той.
— Но…
— А и да не беше така, няма кон в Хиърдън, който да може да поддържа скоростта на този, който ще яздя тази нощ. — Той погледна към конюшнята.
Тя помисли, че ще си тръгне, но за нейна изненада Боренсон се върна при нея, сложи огромната си ръка зад врата й и я целуна — дълго и с много страст. После постоя дълго, опрял челото си в нейното и взрян в очите й. Светлината на звездите не се отрази от тези светлосини очи — празни като пресъхнали кладенци.
Но имаше все още и свирепа твърдост у него. Тя усети в тези бездънни очи волята му да живее, да се бие и да се върне. Усети го в начина, по който ръката му беше обхванала тила й. Накрая той промълви:
— Когато се върна, ще те любя, както искаш… както заслужаваш.