Вълчето братство
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчето братство». Краткое содержание книги:
Радж Атън, владетелят на Индопал, се стреми да постави целия свят на колене, като унищожава безогледно всеки, който застане на пътя му.
Младият принц Габорн Вал Ордън успешно се противопоставя на Вълчия господар Атън. Но докато двамата се подготвят за решителна битка, армиите на един древен и неумолим враг извират от самите недра на Земята.
После се обърна и забърза. Бързината му я смая. Тя остана дълго сама — все още вдишваше мириса му, усещаше вкуса на устните му. Помисли дали да не отиде след него до кралската конюшня, но докато се накани, той вече бе оседлал коня на Габорн, излезе навън като вихър и извика на стражите да отворят портите.
Тя скръсти ръце, за да надвие нощния хлад, и само го изгледа как тръгва.
След като мъжът й замина, Мирима взе един фенер и отиде при кучкарниците, където Кайлин държеше палетата й. Днес беше успяла само два пъти да се измъкне за малко и да ги види, но щом доловиха миризмата й, палетата заджавкаха и замахаха с опашки; скоро десетина кутрета заджавкаха настойчиво, за да привлекат вниманието й.
Кайлин беше в дъното на кучкарника — спеше на купчина слама с поне двайсет палета около него и нищо друго, което да го топли.
Мирима зави момчето с наметалото си, после отиде до клетката, където бяха нейните палета, и свали резето.
Беше им донесла остатъци от вечерята и им ги даде, поговори им тихичко и накрая те се укротиха достатъчно, за да може да ги вземе в прегръдката си.
— Да, мъничките ми — зашепна им тя. — Тази нощ ще спите с мен.
Успя да вземе по две във всяка ръка и отиде до вратата на кучкарника. Докато се мъчеше да вдигне ключалката, тя изведнъж рязко се отвори.
Пред нея стоеше Йоме Силвареста, с един слуга зад нея и нейната Дни най-отзад. Огряваха ги само пръсналите се по небето звезди.
Мирима заподозря, че Йоме я е проследила, за да я хване как краде палетата.
— Ваше величество! Каква изненада!
Йоме погледна мълчаливо палетата в ръцете й, после погледна през рамо, сякаш самата тя смутена, че са я видели тук.
А после изведнъж вдигна брадичка и я погледна строго.
— Кайлин тук ли спи?
Притичаха кученца, наобиколиха кралицата, заскачаха по полите на роклята й и заджавкаха да привлекат вниманието й.
— Да — отвърна Мирима.
Йоме не потърси извинение за това, което бе решила да направи. Още като принцеса беше отказала да взима дарове от друг човек, да подлага на риск човешки живот.
— И аз искам няколко — каза тя сковано. — Ако мога с нещо да ти помогна…
По-късно същата нощ, след като лордовете си бяха заминали, Габорн стоеше буден в стария кабинет на Силвареста на четвъртия етаж в кралската цитадела и гледаше над хълмовете на югозапад. Подът наскоро беше посипан с цветенца от ливадник, стъпките му бяха размачкали златистите цветчета и стаята се бе изпълнила с приятен аромат.
Боренсон беше тръгнал преди три часа. Йоме се бе прибрала в покоите си още преди това, макар Габорн да не мислеше, че е заспала. Бяха младоженци в края на краищата и тя сигурно щеше да е будна, обзета от грижи, както и той.
Но може би не. Дано да беше заспала. Преди седмица Боренсон беше избил Посветителите й и Йоме бе изгубила всичките си дарове на жизненост. Сега тя имаше нужда от сън като всеки простосмъртен. Но Габорн все още си имаше дарове и на жизненост, и на мускул. В тревожни моменти като този не спеше много — предпочиташе да си почива прав, като понякога оставяше ума си да се зарее в сънища, макар и буден.
Надяваше се, че Йоме не го чака. Тази нощ имаше нужда от самота.
Част от градината на кралицата беше тук, зад кабинета му. Във водата на малкия басейн квакаха две жаби. Един подобен на плъх торбалан, облечен в мръсни дрипи, изпълзя отнякъде и дойде да пие вода от басейна. Жабите млъкнаха, а съществото се заозърта със светлите си очи. Габорн вдиша свежия въздух, идващ от прозореца, и се загледа навън под звездната светлина.
Лагерите извън града вече бяха потънали в мрак, огромните тълпи се бяха прислонили за нощта. Габорн още усещаше опасността за тях, чувстваше я как се затяга като примка на шията му. Сияйният на мрака идваше. Габорн усещаше как се усилва тази опасност, полетяла неотклонно на север.
Половин милион хора, всички под неговата закрила — с конете и добитъка си — спяха, без да подозират нищо.
— Нека Земята ви крие. Нека Земята ви цери. Нека Земята ви направи свои — зашепна той древната благословия.
Ужасяваше го онова, което трябваше да направи. Призори щеше да остави хората си и да се отправи на юг, на бран. Можеше само да се надява, че ще избегнат гнева на Сияйния на мрака.
Толкова хора зависеха от него и той искаше да ги спаси всички, да направи всичко, което му е по силите. Но макар да беше Земния крал, силите му все още бяха нови за него, тепърва растяха. Чувстваше се тромав. Неподготвен.
„Ако някои от нас оцелеят след тези тъмни времена — мислеше той, — ще трябва да живея с паметта за онези, които съм оставил да загинат. Заради съвестта си, не бих посмял да изоставя нито един от тях.“