Братството на розата
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камелия Богданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на розата». Краткое содержание книги:
Беше едва дванадесет и половина, затова те седнаха на една стара дъбова пейка. Повърхността й беше излъскана и полирана. Пейката беше твърда, със заоблени краища и Крис се подхлъзна надолу, докато краката му се провлачиха по земята. Неспокоен, той гледаше втренчено часовника на стената, усещаше всяко движение на стрелката напред. Глухият шум при всяко отместване, като че ли се усилваше. Напомняше му на звуците в месарница.
Една жена пристигна в един часа. Носеше ниски обувки, обикновена пола и пуловер. За разлика от майка му не използваше червило и косата й не беше къдрава, а опъната назад и събрана в кок. Тя едва погледна Крис преди да влезе в кабинета си заедно с Липейдж.
Елиът остана с него на пейката.
— Хващам се на бас, че двата хамбургера, които ти купихме не са те нахранили. Изяж шоколадовите пръчки, които ти дадох.
Крис приведе рамене. Гледаше упорито стената пред себе си.
— Знам — каза Елиът. — Ти си мислиш, че е по-хитро да ги запазиш, докато огладнееш отново. Но тук ще те хранят — по три пъти на ден. А що се отнася до шоколадовите пръчки, ще ти донеса още следващия път, когато дойда да те видя. Предпочиташ ли някой друг вид?
Крис бавно се обърна. Този висок мъж със сива кожа и тъжен поглед го смущаваше.
— Не мога да обещая, че ще те посещавам често — каза Елиът. — Но искам да знаеш, че съм твой приятел. Искам да мислиш за мен като… да речем все едно, че замествам баща ти. Някой, на който можеш да разчиташ, когато имаш проблеми; някой, който те харесва и ти мисли доброто. Трудно е да се обяснят някои неща. Вярвай ми. Един ден ще разбереш.
Очите на Крис запариха.
— Колко време ще бъда тук?
— Доста дълго.
— Докато майка ми дойде да ме вземе ли?
— Не мисля… — Елиът сви устни. — Майка ти е решила да те остави на грижите на града.
Сега Крис отвори широко очи.
— Тя къде е?
— Ние не знаем.
— Тя умряла ли е? — Крис така отчаяно чакаше да чуе отговора, че трябваше да мине малко време, докато разбере, че плаче отново.
Елиът го прегърна.
— Не, но ти повече няма да я виждаш. Доколкото знаем е жива, но ти трябва да свикнеш да мислиш за нея като за мъртва.
Крис захлипа по-силно, задушаваше се.
— Но ти не си сам — Елиът го притисна по-здраво. — Аз ще се грижа за теб. Винаги ще бъда близо до теб. Ще се виждаме често. Аз съм единственото семейство, което ти имаш.
Крис се отдръпна от ръката на Елиът, когато вратата се отвори. Липейдж пристъпи напред, като се ръкуваше с жената. Сега тя носеше очила и държеше досието на Крис.
— Благодаря за помощта.
Обърна се към Елиът.
— За всичко са се погрижили — сега се обърна и към Крис. — Ще те оставим с мис Халахан. Тя е много мила и съм сигурен, че ще ти хареса.
Той стисна ръката на Крис. Крис потрепера от напрежение.
— Подчинявай се на по-висшите от теб. Нека баща ти да се гордее е теб.
Елиът се наведе и докосна рамото на Крис.
— Нещо по-важно. Нека аз да се гордея е теб — гласът му беше нежен.
Когато двамата мъже се отдалечиха по коридора, Крис премигна смутено през сълзи и усети сигурността на шоколадовите пръчки в джоба си.
Прекалено много неща, за да ги премисли. Дворът на училището — четиридесет и три акра, бе разделен от самотен път. Мис Халахан каза на Крис, че трябва да повървят доста, докато стигнат от сградата на училището до пансиона. Той едва се държеше на краката си. Пътят беше съвсем празен, сякаш всеки момент щеше да започне парад, но по маршрута нямаше трибуни, нямаше зрители, само огромни дървета от двете страни, като чадъри, които предпазваха Крис от слънцето.
Въпреки всичките обяснения, той се чувстваше заблуден. Срещу училището имаше група сгради, които образуваха „жилищата и столовата“, както бе казала тя. Вляво беше големият каменен „параклис“, а нататък по пътя — „лазаретът“. Ветрецът беше слаб, спиран от множеството постройки, но докато вървеше след мис Халахан покрай гимнастическата зала в средата на двора, внезапно го удари свиреп горещ порив, който се издигна над игрищата в другия край на пътя. Той видя футболните врати, пистите за бягане с препятствия, бейзболните постове. Беше изненадан от липсата на пръст. Всичко около него беше едно огромно бетонно пространство.
Слънцето прежуряше, когато Крис мина край „оръжейната“ и „енергийната станция“ с пушещите й комини и планини от въглища. Краката го боляха, когато най-накрая стигнаха края на пътя. Загледа се в мрачната сива сграда, наречена от нея „интернат“ и го обзеха неприятни предчувствия. Тя трябваше да го дръпне за съпротивляващата се ръка, за да го заведе надолу по едно ехтящо стълбище до подземна зала, миришеща на восък. Той се взря напрегнато и видя още дузина други момчета, някои по-големи, други по-малки. Всички бяха дрипави като него.