Заключената стая

После, очаквайки зеления влак, над който бяха поработили добре хулиганите, Мартин Бек размишляваше за съвременните контейнерни пратки. А преди е било много просто: изпуснеш сандъка, след което разбиваш бутилките и преливаш внимателно коняка в бидони или дамаджани… Със стоманените контейнери този номер не минава, но за сметка на това съвременните гангстери получиха възможност да контрабандират всичко, което им е угодно. И вършат това всекидневно, използувайки обстоятелството, че шашардисаната митница съсредоточи целия си огън върху личния багаж, залавяйки някой пакет цигари повече или бутилка уиски.

Влакът дойде. Мартин Бек смени линията на централната станция и излезе пред търговското училище.

В спиртния магазин на Сюрбрюнсгатан продавачката огледа подозрително сакото му, което беше запазило отчетливи следи от посещението му на тавана на транспортната фирма.

— Ако обичате две бутилки червено — помоли той.

Тя бързо натисна под тезгяха сигналното копче, съединено с червена лампичка, и строго поиска да й покаже документ.

Мартин Бек извади удостоверението си и продавачката се изчерви, сякаш беше станала жертва на извънредно глупава и непристойна шега.

След като излезе от магазина, той се отправи към Тюлегатан.

Мартин Бек дръпна звънеца, после натисна вратата. Заключено. Но в антрето светеше, затова той позвъни още веднъж.

Отвори Рея. Днес носеше кафяви трикотажни панталони и някаква дълга до под коленете лилава роба.

— О, ти ли си… — провлече тя.

— Аз съм. Мога ли да вляза?

— Влизай.

— Взех две бутилки вино.

— Остави ги в бюфета — докато сядаше, Рея погледна недоволно Мартин Бек. — Защо толкова скъпо?

Той седна насреща й.

— Пак ли Свярд? — попита тя.

— Не. Макар че може да се използва като предлог.

— Необходим ли ти е предлог?

— Аха. За кураж.

— Охо… Добре, хайде да си сварим чай.

Тя отмести встрани книгата и затрака със съдините.

— Изобщо тази вечер смятах да се позанимавам, но ще ми се размине. Неприятно е да седиш сам. Вечерял ли си?

— Не.

— Отлично. Сега ще измисля нещо.

— Между другото, ти позна по отношение на Свярд — каза Мартин Бек. — Той е имал пари в банката. И то не малко.

— М-м-м — обади се тя.

— Някой му е плащал по седемстотин и петдесет крони на месец. Кой според теб би могъл да бъде?

— Не знам. Той не общуваше с никого.

— А защо все пак се е преместил?

Тя сви рамене.

— Виждам само едно обяснение: не му е харесвало тук. Той беше много странен. Няколко пъти се оплаква защо толкова късно заключвам входната врата. Като че ли цялата къща е само за него.

— Всичко е вярно.

Тя помълча, после попита:

— Кое е „вярно“? Научи ли нещо интересно?

— Не знам дали ще го наречеш интересно — явно някой го е застрелял.

— Странно. Разказвай.

Тя отново затрака със съдините, но слушаше внимателно.

Когато Мартин Бек завърши разказа си, тя се разсмя.

— Великолепно! Ти не четеш ли криминални книги?

— Не.

— А аз ги гълтам на камари, безразборно и моментално ги забравям. Но това е класически случай. Заключена стая — на тази тема са написани хиляди страници. Неотдавна прочетох… Момент. Засега нареди чиниите. На рафта има соев сос. Подреди така, че на човек да му е приятно да седне.