Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Гордън кисело отбеляза:
— Мразех тия неща. Всички онези забави в гимназията.
— Обзалагам се, че си ги мразел — с равен глас отвърна Клиф. — От изток ли си?
— Да.
— Марлон Брандо, „На морския фронт“ и всичко останало? Леле, там е ужасна каша.
— Не е чак толкова лошо — промърмори Гордън. Клиф някак си беше налучкал истината. Известно време Гордън бе гледал гълъби на покрива, точно като Брандо и се беше качвал да им говори в съботните нощи, когато нямаше среща, а това се случваше много често. После се бе убедил, че срещите в събота вечер не са най-важното в живота на един тинейджър и скоро след това се избави от гълъбите. Така или иначе, цапаха много.
Гордън се извини и отиде за още вино. Когато се върна с чаша за Пени, двамата си припомняха за старите времена. За модата на Бръшляновата лига; бързите коли; вариетето на Тед Мак; дразнещото остроумие „Това е за мен, за да зная, и за теб, за да разбереш“; сладоледа „Сийлтест“; „Ози и Хариет“; „Бащата знае най-добре“; прическите „патешко дупе“; нощното пребоядисване на водната кула през последната година в училище; момичета, които дъвчеха дъвка и напускаха, забременели още през първата година; „Моята малка Марджи“; тъпия председател на последния клас; свободните вечерни рокли, които трябвало да се завързват, за да не падат; безделниците; кръглите карфици; Елоиз, която развалила роклята си с кринолин, като паднала в басейна на една нощна забава; ходенето по барове, където на никой не му пука за възрастта ти; момичета в толкова тесни прави поли, че трябвало да се качват в автобуса настрани; пожара в химическата лаборатория; панталоните без колани и най-различни други неща, които Гордън не беше харесвал на времето, докато се ровеше в книгите си и правеше планове за Колумбия и за които сега не виждаше причина да изпитва носталгия. Пени и Клиф също си ги спомняха като тъпи и безсмислени, но със съвсем друго, нежно пренебрежение, което Гордън не разбираше.
— Звучи като някакъв кънтри клуб. — Той придаде шеговита интонация на гласа си, но думите му бяха сериозни. Клиф долови неодобрението му.
— Просто се забавлявахме, човече. Нали знаеш, преди покривът да падне над главите ни.
— На мен всичко ми се струва наред.
— Да, ама не е. Иди там, окаляй си задника и ще разбереш. Китайците са ни загризали от една страна. Куба запълва всички страници на вестниците, но всъщност всичко се случва именно тук. — Той допи виното си и си наля още.
— Разбирам — каменно отвърна Гордън.
— Клиф — весело се обади Пени, — разкажи му за мъртвия заек в часа на г-н Хоскинс. Гордън, Клиф донесе…
— Виж, човече — бавно каза Клиф, втренчил се в него, като че ли беше късоглед и размахал показалец във въздуха, — ти просто не…
Телефонът иззвъня.
Гордън с благодарност се изправи и отиде да се обади. Когато физикът излезе от стаята, Клиф тихо замърмори нещо на Пени, но той не можа да го разбере.
Гордън долепи слушалката до ухото си и сред съскането на статичното електричество, чу гласа на майка си:
— Гордън, ти ли си?
— Хм, да. — Той хвърли поглед към дневната и снижи глас. — Къде си?
— У дома, на Второ авеню. Къде би трябвало да бъда?
— Ами… просто се чудех…
— Дали отново не съм дошла в Калифорния да те видя ли? — с дразнеща интуиция довърши майка му.
— Не, не… — Той замълча за част от секундата, приготвил се да каже „мамо“, но изведнъж реши да не го прави, когато в съседната стая седеше Клиф от спецчастите. — Изобщо не исках да кажа това, разбра ме съвсем погрешно.
— Тя е там с теб, нали? — Гласът й беше тънък и далечен, като че ли връзката ставаше все по-слаба.
— Естествено. Естествено, че е тук. Ти какво очакваше?
— Кой знае какво да очаква напоследък, синко.
Винаги, когато го наричаше „синко“, той знаеше, че го очаква конско евангелие.
— Не трябваше да си тръгваш така. Без да кажеш нито дума.
— Знам, знам. — Гласът й отново отслабна. — Братовчедка ми Хейзъл също каза, че не е трябвало да го правя.
— Имахме да вършим разни неща, бяхме планирали да те заведем на различни места — излъга той.
— Бях толкова… — не успя да намери думата тя.
— Можехме да поговорим за… нещата. Нали знаеш.
— Ще го направим. В момента не се чувствам много добре, но се надявам скоро да дойда там.
— Не се чувстваш много добре ли? Какво искаш да кажеш, мамо?
— Лек плеврит, нищо ми няма. Хвърлих доста пари по лекари и някакви изследвания. Вече всичко е наред.
— А, добре. Грижи се за себе си.