Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Бързо расте — каза Рашид. — Голямо момче ще е. Синът ми ще е пехливан! Като баща си.
Лайла придърпа надолу блузата си. Изпълваше я страх, когато той говореше така.
— Спогаждате ли се с Мариам?
Тя кимна.
— Хубаво. Хубаво.
Не му каза, че за пръв път са стигнали до истински бой.
Случи се преди няколко дни. Лайла отиде в кухнята и свари Мариам да отваря рязко чекмеджета и да ги затръшва. Каза, че търси дългата дървена лъжица, с която бъркала ориза.
— Къде си я забутала? — извъртя се тя към Лайла.
— Аз ли? Не съм я пипала. Почти не влизам тук.
— Забелязах.
— Това обвинение ли е? Ти искаше да е така, помниш ли? Каза, че ти ще готвиш. Но ако настояваш да се сменим…
— Значи казваш, че са й пораснали крака и е избягала. Теп, теп, теп. Това ли е станало, дете!
— Казвам, че… — Лайла се помъчи да запази спокойствие. Обикновено успяваше да преглътне подигравките и упреците на Мариам. Но глезените й се бяха подули, болеше я глава и този ден паренето в гърдите беше нетърпимо. — Казвам, че може да си я сложила на друго място.
— На друго място? — Мариам дръпна едно чекмедже и шпатулите и ножовете в него издрънчаха. — От колко време си тук? От няколко месеца. А аз живея в тая къща от деветнайсет години, момиче. И държа тази лъжица в това чекмедже от времето, когато си се напикавала.
— И все пак — рече Лайла, стиснала зъби, за да не избухне — възможно е да си я сложила другаде и да си забравила.
— Възможно е и ти да си я скрила някъде, за да ме вбесиш.
— Ти си една намусена нещастница — каза Лайла.
Мариам се сепна, но бързо се окопити и изстреля презрително:
— А ти си курва. И крадла. Крадлива курва, ето каква си!
После двете закрещяха. Грабнаха тенджери, но все пак не ги запратиха една срещу друга. Започнаха да се наричат с имена, които сега я караха да се изчервява. От тогава не си говореха. Лайла все още беше потресена от своята избухливост, но истината беше, че в известен смисъл скандалът й допадна, хареса й да крещи на Мариам, да я кълне, да има мишена, в която да запраща кипящия си гняв и своята мъка. Лайла се чудеше дали и Мариам не изпитва същото.
После хукна по стълбите и се хвърли на леглото на Рашид. Долу Мариам продължаваше да крещи:
— Да пукнеш дано! Да пукнеш!
Лайла лежеше и стенеше, заровила глава във възглавницата. Изведнъж й домъчня за родителите й и изпита такава болка, каквато не беше изпитвала от онези кошмарни дни след взрива. Лежа там, сграбчила чаршафите, докато внезапно дъхът й секна. Тя се надигна и се хвана за корема.
Бебето току-що беше ритнало за пръв път.
33
Рано една сутрин през пролетта на 1993 година Мариам стоеше до прозореца на дневната и гледаше как Рашид извежда момичето. Тя пристъпваше тромаво, приведена в кръста и закрилнически преметнала ръка през издутия си корем, който приличаше на тъпан под бурката. Загрижен и крайно внимателен, Рашид я придържеше за лакътя и я водеше през двора като пътен полицай. Направи й знак да почака, хукна към портата, отвори я и я подпря с крак, после й махна да приближи. Когато тя стигна до него, той я хвана за ръката и й помогна да мине през прага. Мариам едва ли не го чуваше да казва: „Внимавай в краката си, така, цвете мое, полека.“
Върнаха се привечер на другия ден.
Мариам видя Рашид, който влезе пръв. Той не задържа портата и тя без малко да халоса момичето в лицето. Рашид прекоси двора с бързи крачки. Мариам забеляза сянка на лицето му, смрачено под бакърената светлина на здрача. Вътре той си свали палтото и го хвърли на дивана. Мина покрай Мариам, като едва не я помете, и рече сопнато:
— Гладен съм. Слагай вечерята.
Входната врата се отвори. Мариам надникна в коридора и видя момичето с увит в повой вързоп на сгънатата лява ръка. Единият й крак бе отвън, а другият подпираше вратата да не се затръшне. Беше се привела и пъшкаше, опитвайки се да вдигне книжната торба с нещата, която бе оставила на земята, за да си отвори. Усилието беше изкривило лицето й. Тя вдигна очи и видя Мариам.
Мариам се обърна и отиде в кухнята да стопли яденето на Рашид.
— Сякаш някой върти отвертка в ухото ми — каза Рашид и разтърка очи. Стоеше на вратата на Мариам с подпухнали очи и само по завързан хлабаво тумбан. Побелялата му коса беше разчорлена. — Този рев… Не го издържам.
Долу момичето ходеше напред-назад с бебето и се опитваше да му пее.
— От два месеца не съм спал като хората нито една нощ — рече Рашид. — Стаята вони като помийна яма. Навсякъде се въргалят насрани пелени. Оная нощ настъпих една.
Вътрешно Мариам се усмихна с перверзно задоволство.