Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Рашид постоянно носеше вкъщи новини за войната и Лайла се объркваше от обясненията му кой с кого е, кой на кого е верен. Саяф се биеше с хазарите, хазарите се биеха с Масуд.
— А той, разбира се, се бие с Хекматияр, който има подкрепата на Пакистан. Тия двамата — Масуд и Хекматияр, са смъртни врагове. Саяф, той пък е на страната на Масуд. А Хекматияр напоследък подкрепя хазарите.
Колкото до непредсказуемия узбекски командир Достум, каза Рашид, никой не бил наясно с кого ще се съюзи. През осемдесетте Достум се сражавал срещу руснаците на страната на муджахидините, но изменил на каузата и след изтеглянето на Съветската армия оказал помощ на марионетния комунистически режим на Наджибула. Дори получил медал, който му връчил самият Наджибула, но това било, преди отново да дезертира и да се върне при муджахидините. Според Рашид засега Достум подкрепял Масуд.
В Кабул, особено в западната му част, бушуваха пожари и над затрупаните в сняг къщи се стелеха черни облаци дим. Закриваха се посолства. Затваряха се училища. Кръвта на ранените изтичала в чакалните на болниците, разправяше Рашид, а в операционните ампутирали крайници без упойка.
— Но ти не се притеснявай — казваше той. — Като си с мен, няма страшно, цвете мое. Ако някой се опита да ти навреди, ще му изтръгна джигера и ще го накарам да го сдъвче.
Тази зима накъдето и да се обърнеше, Лайла се блъскаше в стени. Мислеше си с копнеж за необятните небеса от детството си, за дните, когато с баби ходеха на турнирите бузкаши, а с мами на пазара; за дните, когато тичаше на воля по улиците и одумваше момчетата с Гити и Хасина. Нейните дни, когато седеше с Тарик върху постеля от детелина на брега на някой поток и двамата си разменяха гатанки и бонбони и гледаха залеза.
Но да мисли за Тарик беше опасно, защото, преди да успее да спре, го виждаше да лежи със стърчащи от изгореното му тяло тръбички. Подобно на паренето, изгарящо напоследък гърлото й, в гърдите й се надигаше сковаваща болка. Краката й отмаляваха и трябваше да се хване за нещо.
Лайла прекара зимата на 1992 година, заета с къщна работа — метеше, бършеше мухъла от тиквено жълтите стени на спалнята им с Рашид, переше на двора в голям меден леген. Понякога сякаш кръжеше над собственото си тяло и се гледаше как клечи до легена, запретнала ръкави, и със зачервени пръсти изстисква потниците на Рашид. Тогава се чувстваше безпомощна като корабокрушенец, преплувал мили, без да съзира бряг.
Когато беше прекалено студено, за да излиза навън, Лайла се въртеше из къщи. Обикаляше коридора, плъзгайки нокът по стената, тътреше се нагоре-надолу по стълбите с неизмито лице и рошава коса. Вървеше така, докато не налетеше на Мариам, която я стрелваше с мрачен поглед и продължаваше да изкормва чушки и да орязва тлъстините на месото. Стаята се изпълваше със злокобно мълчание и Лайла едва ли не виждаше безмълвната враждебност, която се излъчваше от Мариам, като горещи вълни от напечен асфалт. Тогава се прибираше в стаята си, сядаше на леглото и гледаше как снегът вали.
Един ден Рашид я заведе в работилницата си.
Когато излизаха заедно, той вървеше редом с нея, стиснал лакътя й. За Лайла вървенето по улиците се беше превърнало в упражнение по безопасно ходене. Очите й все още се нагаждаха към ограничената видимост през мрежата на бурката, краката й все още се заплитаха в полите. Изпитваше постоянен страх да не се спъне и да не падне, да не си счупи глезен, ако стъпи в дупка. Но въпреки това намираше известно удобство в анонимността, която й осигуряваше бурката. Нямаше да я разкрият, ако срещнеше стари познати. Нямаше да й се наложи да вижда изненадата в очите им, съжалението или злорадството заради падението й, заради провала на големите й амбиции.
Работилницата на Рашид беше по-просторна и по-светла, отколкото си я беше представяла. Той я накара да седне зад отрупания му тезгях, върху който бяха разхвърляни подметки и парчета кожа. Показа й чукчетата си, обясни й как работи шмиргелът, а гласът му кънтеше гордо.
Опипа корема й, не през ризата, а под нея. Пръстите му бяха студени и груби и по опънатата й кожа сякаш застърга кора от дърво. Лайла си спомни ръцете на Тарик, нежни, но силни, изпъкналите вени, които й се струваха толкова мъжествени.