Хиляда сияйни слънца

Рашид стисна очи.

— Това същество е военен диктатор. Хекматияр. Лайла е родила Гулбудин Хекматияр, казвам ти.

Мариам гледаше как дните на момичето минават изцяло в кърмене, люлеене, дундуркане, разхождане. Дори когато бебето спеше, имаше пелени, които трябваше да се перат, да се киснат в кофа с дезинфектант, който момичето бе настояло Рашид да купи. Трябваше да заглажда нокти с пиличка, да пере ританки и пижамки и да ги простира да съхнат. Тези дрешки, както и други неща, свързани с бебето, ставаха повод за разправии.

— Какво им е? — питаше Рашид.

— Момчешки са.

— И ти си мислиш, че разбира разликата? Малко ли се охарчих за тях? И още нещо, не ми харесва тонът ти. Приеми го като предупреждение.

Всяка седмица без изключение момичето нагряваше черен железен мангал на огъня, хвърляше в него щипка семена от диво седефче и насочваше с ръка дима към бебето си, за да пропъди злото.

За Мариам беше изтощително да наблюдава неспирния ентусиазъм на момичето, но трябваше да признае, макар и само пред себе си, че донякъде й се възхищаваше. Удивляваше се, че очите й греят от обожание дори сутрин, когато клюмаше от умора и беше бледа като восък, след като цяла нощ бе разнасяла детето на ръце. Избухваше в смях, когато то пръцкаше. Очароваха я и най-малките промени у него и обявяваше всичко, което то правеше, за изумително.

— Виж! Протяга ръчичка към дрънкалката. Колко е умничка!

— Ще извикам пресата — отвръщаше Рашид.

Всяка вечер имаше демонстрации. Когато момичето настояваше той да види нещо, Рашид повдигаше осеяния си със сини вени гърбав нос и хвърляше отегчен кос поглед към бебето.

— Гледай. Гледай как се смее, като щракам с пръсти. Ето! Видя ли?

Рашид изсумтяваше и се надвесваше над чинията си. Мариам помнеше как навремето присъствието на момичето го запленяваше. Всичко, което тя казваше, му доставяше удоволствие, събуждаше любопитството му, караше го да вдига глава от чинията и да кима одобрително.

А сега, когато беше изпаднала в немилост, Мариам трябваше да се радва и да се чувства отмъстена. Но колкото и да е странно, не беше така. Ни най-малко. Мариам с изненада осъзна, че й е жал за нея.

По време на вечеря момичето даваше воля на неспирните си страхове и тревоги. На върха на списъка беше пневмонията, от която се плашеше при всяко най-безобидно покашляне. Следваше дизентерията, чийто призрак се надигаше при всяко по-рядко ако. Всеки лек обрив беше лещенка или морбили.

— Не бива да се привързваш толкова — каза една вечер Рашид.

— Какво искаш да кажеш?

— Оная вечер слушах радио. „Гласът на Америка“. Чух интересна статистика. Казаха, че в Афганистан едно от всеки четири деца ще умре, преди да навърши пет години. Това е, което казаха. Обаче те… Какво? Какво? Къде отиваш? Ела тук, върни се. Веднага ела тук! — извика той и погледна объркан Мариам. — Какво й става?

Мариам тъкмо си лягаше, когато караницата пак започна. Беше гореща лятна нощ, типична за месец capamau в Кабул. Отдавна не беше валяло. Мариам отвори прозореца, после го затвори, защото отвън не нахлу свеж въздух, а само комари. Тя усещаше как жегата се надига от земята, прониква през разкъртените дъски на бараката в двора, както и през стените на стаята й. Обикновено разправията свършваше за няколко минути, но мина половин час, а тя не само продължаваше, но и се ожесточаваше. Мариам чу, че Рашид започна да крещи. Гласът на момичето, по-тих от неговия, беше неуверен и писклив. Скоро и бебето ревна.