Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
И тая нощ жаждата за живот ни спаси от смъртта. Щом мракът на нощта отстъпи мястото си на светлината, пренесохме се близо до реката, за да подишаме по-свеж въздух.
Течението на Карао внасяше въздуха на пампаса, разгонваше смрадливата, задушлива влага и ни позволяваше да дишаме по-спокойно.
Мартин Ларсензвей си почиваше в чувала, напълно възстановен, с бодра усмивка.
Пърси Норман и Алън Ландис, подслушали вечерта разказа на ловците за речните заливи, тръгнаха веднага, щом те заминаха, да доставят закуската.
Прозата на нашия живот често ни забавляваше с чудатости, каквито никъде другаде не се срещат. Като стигнали до един от големите заливи на реката Карао, нашите ловци видели, че на един клон над реката стои грамаден гущер игуана. Преди бяхме опитвали неговото бяло месо. Вечерта ни се втръснаха дивите пуйки и те решили да го уловят. Но когато го приближили, гущерът игуана ги погледнал някак особено и; миг след това през очите си ги изпръскал с кръв. Хванали клона и уловили игуана с коланите си. Закуската беше превъзходна. Месото на игуана е вкусно.
За сметка на снощи лордовете си изпекоха за закуска диви пуйки. За да разкараме жаждата за вода, Иван Горилата беше донесъл по една стипчаво-кисела алигаторска круша. Краката си увихме с пресни антилопови кожи.
Лордове, мужици и бродяги, всички бяхме в еднакви условия и еднакво чувствувахме убождането от тръните, отвратителната миризма на цървулите, както и глада. Различни бяха само тайните въздишки и грацията, с която стъпвахме в гьоловете. Ние скачахме направо, а те, лордовете, се пазеха да не се изпръскат. Тоя път водеше бригадата Иван Горилата. Той газеше по гърба на жабите, ругаеше и не изменяше посоката. Движехме се все по брега на реката Карао, за да не се загубим в девствената гора.
През следващите три дни без особена промяна в програмата на нощните ни сеанси с хищниците и другите енергични обитатели на мистериозната гора, стигнахме до съвършено сухо, плитко дере, в което намерихме същата флора, каквато видяхме в пампаса.
На левия бряг на това сухо дере, в пясъка на изчезналата река, срещу слънцето, изложени за излюпване, се виждаха купчини яйца от питон.
Големи колкото пачи яйца, те бяха наредени в кръг, за да може женският питон да ги покрие. Когато лежи върху тях, женският питон излъчва по-силна температура от външната, загрява ги като инкубатор и те се излюпват много бързо. Питонът няма време да ги излага на опасност. Когато женският питон мъти, мъжкият пази. Яйцата са били снесени през нощта.
Немислимо беше да се приближим. Яростта на женския е чудовищна.
Дерето имаше широчина около половин километър, оградено от същите текови дървета. Пресъхналата река е била приток на реката Карао. На отсрещната страна, която беше по-ниска, се виждаха освен прекрасните кървавочервени азалии и алени салвии, още и храсти на диви ананаси, нарове, банани и зад блатото — хлебно дърво с огромни клони.
Съчетание от багри, плодове и питони — нещо, което не хармонираше с нашата умора от недоспиване, жажда и глад. Две противоположности, които трябваше да преодолеем с цената на хитрост и грубост.
Езиците ни бърбореха всевъзможни заклинания, обаче никой не се решаваше да направи дори една крачка. Къде се криеше мъжкият питон, не знаехме. Той беше някъде там и като цербер пазеше обетованата земя на Дяволската планина. Главата на тарантул се помръдна на клона на храста. Хвърли ни по едно око и се изкачи на съседното дърво.
Разстоянието от нас до яйцата на питона беше достатъчно голямо, за да се повъртим свободно и да разгледаме къде се крие нашият враг. Оставихме си раниците и поканихме Пърси Норман и Алън Ландис да ни придружат.
Те не можеха да останат сами по простата причина, че питонът можеше да ги издебне изотзад и ние не бихме имали време да ги спасим.
Всички слезнахме до дерето и се изкачихме на отсрещния бряг. Там се разделихме на две групи. Мартин Ларсензвей, Иван Горилата и Игор Незнакомов тръгнаха по брега към блатото. Ние тръгнахме паралелно с тях през поляната. При блатото се събрахме. Стратегията на питона беше ясна — с издадена глава над водната повърхност, той ни наблюдаваше.
Змиите нямат ларинкс и гласни струни, но звукът, който издаде женският питон от стомаха си, бе чут и разбран от мъжкия.
Той бил на другия край на блатото. С гигантски свивания на коремните си мускули животното изплиска водата от блатото и се яви до женския. Чак тогава женският излезе от блатото, спусна се към яйцата и се сви върху тях. Ние не знаехме какво да предприемем, докато мъжкият не излезе от водата и се опита да ни удари с опашката си като с камшик.