Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
В 1984 г., преживял свой здравословен и служебен трус и току навлязъл в редакционната работа на алманах „Околчица“ (щат — „работник по Ботевия път“), позвънях на Росен Босев.
— В заседание е — отговори секретарката на издателството.
— Бихте ли попитали… кога да се обадя, притесняват ме редакционни срокове…?
— Ще опитам.
След малко чух весело задъхания му глас:
— Бай Марине, здравей. Ето и секретарката е тук, слушай: когато и да ме търсиш, с каквото и да съм зает, за Враца линията е открита…
След седмица получих разказа му „По пътя“ (отпечатан в книжката на алманаха от 1985 г.), в който по великолепен художествен начин оживява изоставената спирка на железния път. Що радост и що мъка са събрани в този разказ — като в един човешки живот. И колко въпроси, отправени към всички нас, към времето ни.
През 1986 г. пристигна в редакцията с гости на издателството. Дойдоха и официални лица от тогавашното Окръжно ръководство. По някое време Росен ми кимна да излезем. Запалихме по цигара и той с тъга изрече:
— Тежи ми, непривична ми е административната работа. Не съм устроен така — не мога да гледам човека в очите и да го лъжа.
Бюрократичните изяви го смразяваха.
Той имаше сърце за дълга и честно носеше трудностите и тежестите на отговорните постове. Но душата му жадуваше за волност, за свободна творческа изява.
Беше младежки деец, общественик, беше председател на Кабинета на младия писател, зам. главен редактор на „Литературен фронт“, а си остана естествен и близък. Както писаха колегите му от „Стършел“ — не титуляр, а избраник. Мъча се да си представя как би изглеждало лицето му, ако бе решил да се големее, да позира, да важничи. Не мога. Там, където има мисъл за човека, болка за човека — там не може да има поза.
В май 1987 година извършвахме организационно-подготвителна работа по изграждането на Дружеството на врачанските писатели. Свързах се и с Росен Босев. Няма да забравя думите му:
— В Ямбол имам много добри приятели, но ако не е разрешено да се членува в две дружества, естествено — ще членувам във Враца.
Той се държеше здраво за нашата земя, за родния край. Имаше много приятели в АЕЦ — Козлодуй и често се срещаше с тях.
В летописната книга на алманах „Околчица“ е написал: „Всеки има право и трябва да се гордее с родния си край. Но ако човек има щастието да е от Врачанския край, той е без проблеми за гордостта си.“
Росен Босев имаше особена чистота на духа. Водеше и читателите си към нея. Напред към росата — „в росата трябва да се вглеждаш“, напред към синия лазур на небесния дом. Вглеждай се в портретите на небесните тела, в тяхната и в своята чистота.
Той скочи в небесната бистрота, за да ни покаже от какво от себе си да се отърсим и какво от него да запазим.
Поклон и вечна ти незабрава, Росене!
Враца, 1988 г.
Дъга с цветовете на родопска носия
На този ден Елена навършва петдесет години.
… Изтъркали са се, пролиняли са всички думи, с които в такива случаи казваме колко не й личи, колко е млада, колко неочаквано идват тези годишнини. Изтъркали са се, пролиняли са, защото в някаква степен крадат богатството на спомените, богатството на изживяното. А Елена, може би и благодарение на мен, си остана материално бедна, но пък, благодарение на себе си, стана един от големите богаташи: на преживяни щастливи и трудни мигове, на спомени, контакти, всеотдайност към семейство, роднини, приятели, към случайно търсещи я или срещали я хора, към работа и съдби. С една дума към всичко онова, което се нарича живот.
Ако е прав Аристотел, че „животът изтича в един миг, той не е нищо сам по себе си — неговата стойност зависи от неговата употреба“, защо да не кажем, че Елена е цар на „неговата употреба“.
Тя дойде във Враца от меката и величествена Родопа, с пленителните й очи — езерца, с вековните борики, с мириса на смола, с яснотата на синьото бездънно небе. Върховете на тая планина, заоблени и толкова приличащи си, си подават рамо един на друг, в доловете й пеят ручеи, чисти като детски смях. Всъщност Родопа е пълен контраст на нашия Врачански балкан с острите му, голи и безводни скали… Тя носеше в сърцето си нереалната за врачанските ни представи картина от смолянския квартал Райково, където хората през къща пеят без да са пили, или без да пият. Просто пеят — в обикновен делничен ден. Работят и пеят. Или истината за родопчанина Реджеб, който хваща водите на извори и кладенчета и със свои материали — камък, цимент, желязо — въздига над 290 чешми из всички кътчета на планината. Или на оня райковец, прислужник в училище, дето ходи из планината и прави присадки на питомен калем върху диви дървета. Над петнадесет хиляди дървета бе облагородил човекът до 1969 година, а тя още го вижда да върви из планината, из дерета и ливади и да облагородява дивото.