Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
— Имал си пребогата храна — и за мисълта, и за въображението…
— А, като каза въображението… Глей сега, то може да е встрани от разговора ни, но… Учител по литература в гимназията ми беше Григоров. Толстой имал някакво произведение „Хляб“ — не съм го чел. Та ме вдига Григоров и аз започвам да измислям каквото мога — за хляба, за труда. Не съм го чел втори път — викам му — затова се затруднявам. „Прочети го първи път“ — но очите му се смеят. „Не си го чел, но ти пиша отличен затова, че измисли цял роман.“
— В академията уплаши ли те нещо в началото или естествено тръгна усъвършенстването? Кои бяха учителите ти? С какво най-много ти помогнаха?
— Първото нещо, което ме сепна, бе, че Владимир Димитров Майстора идваше да ни позира. Беше отритнат като „модерен“, не можеше да казваш, че е голям художник, брояха го за „упадъчен“. Защо идваше да позира? Радваше ли се или изкарваше някой лев? Но как позираше! Никакво мърдане. Майстора. Защото рисувахме ние, децата! Мине да коригира и ще рече: „Вие ще си слушате учителя, ама ето тук…“ И нанесе линия. Основна. Времето беше шашаво… Изключиха Димитър Динев, защото приказва с Жендов, вижда се с Жендов. И това Крум Кюлявков, дето му гледаш подписа като ректор в студентската ми книжка. А от него какво помниш!
Иначе бях щастлив с учители. Курсов ми беше Ненко Балкански. Преподават ми Илия Петров, Дечко Узунов, Далчев, Фунев — е-хе! Хора от голямата редица.
— Кой художник е най-близо до твоя свят, до твоя натюрел, до твоите търсения?
— Най-близък до света на рисуването ми е бил Майстора. След като завърших Академията бях уредник в Кюстендилската галерия. Тогава събрахме нещата на Майстора. И се вгледах дълбоко в неговата майстория.
Кюстендилската школа е голяма. Като врачанската. Както ние имаме Иван Лазаров, Пенчо Георгиев, Андрей Николов, Борис Коцев…, така и те: Майстора, Стоян Венев, Кирил Цонев, Никола Мирчев, Мордо Бениционов, Асен Василиев, Богето (Богомир Лазов)… Виж случай: Богето прави портрет на Майстора. Портретът хубав, Богето беше много добър художник. Вика Майстора. Как е? „Абе, Боге, той Репин не можа, та ние ли?“ Е-хей, разбираш ли мярката? Уроци!
Близък ми е и Борис Коцев, и съжалявам, че е бил във Враца, а не се срещнахме докато беше жив…
— Би ли назовал ключовите си работи, тези, дето жалонират в някаква степен извървения път?
— Първият ми „скок“ беше една работа, която направих в Самоков — там беше първият ми обект. Тогава още не назовавах картините си, нямаха имена. Там завърших тая картина, примерно я назовавам „Коледарчета, които пеят“. После „Три дами, които си пият кафенце“. Малко по-късно направих „Еснафи“. Заради нея Свинтила за пръв път писа за мен. Когато отидох да работя в Рилския манастир, направих „Селското дворче“. То ми отвори много врати за творчество. Тая работа не съм я надминал до ден днешен. Ще спомена още „Несебър“ (1963)…
— Времето поставя на изпитание хората на изкуството. Мислиш ли, че духовността може да се спаси?
— Може, винаги може. България е преживяла такива трудни моменти, изживяла е турското робство, та един калпав период… Сега ще ни приемат в Европа, все едно, че не сме дали четмо на вси славяни да четат… Вярно е, като се сравним с тях — къде са отишли в икономиката, в бита, в задоволяването си — ти става тъжно. Но пък ти да не мислиш, че западняците ги бива повече от нас като художници. Ами като певци, музиканти, писатели, танцьори, аниматори и т.н. Ние сме голема работа, бре, братче. Оцелели сме вече.
— Какъв е Людмил Младенов извън работата, рисуването — в семейството, сред приятелите, с какво си почива, какво обича и какво мрази?
— Всичкото хубаво си е за обичане. Има ли нещо добро, което човекът да не го обича? Обичам да съм свободен в картините си. Обичам да ставам рано, да обмислям какво ще направя през деня мотамо (Ако не вляза да пийна някъде и да си отиде всичко). Хубаво ми е да гледам, че другите спят. Да не ги будя. Обичам децата, внучетата. Никога не съм готвил, никога не съм прал. Обаче ми е приятно да изтрия гърба на Ивка, да поливам, когато къпят внучетата…
Приятно ми е да обръщам, да садя лук. Какво и с кого обичам да пия ли? Не си ли забелязал, че съм пил с всякакви. Ако не е Ивка… (Спри тук, Людмиле, аз ще изрека думите: В твоя дом стои една българска светица — Ивка, която като орлица цял един живот бди над чистотата на твоя художнически свят)… Ако усетя, че нещо ми куца в семейството — докато не го изправя, не ми върви с четките… С какво си почивам… Никога не се напрягам когато рисувам. Аз си почивам, защото това е любов, взаимно отдаване.