Ранни дългове ((книга първа))

На вратата не се чука — кой чука на отворена врата. Диков става от стола и те сгрява със сърдечността и усмивката си. Сгрява те, премахва всяка неловкост, освобождава те от официалности и заучени превземки, и тая освободеност веднага те потапя в задължителността на откровението и простотата, толкова нужни и така неразумно намаляващи в забързаността, ала и пресметливостта на нашия живот… Застава той отсреща ти и не е нужен проницателен поглед, за да се видят зад външно грубоватите, едро оделяни черти на лицето една тънка душевност, под чистите води на която може да се види всяка сянка и всяка светлинка, оваляния речен камък и ръбоватите кремъчни песъчинки… И чувам молба — от толкова години чувам лична молба — да не пиша за него. Толкова много хора в Криводол заслужават да се пише за тях! И най-напред — трябва да се пише за хората на труда. И връщам времето назад, когато трябваше да се подготвя криводолския концерт — спектакъл, с който общината се представяше в окръжния град. В ледения салон на културния дом се извървяха състав след състав — едни след появата си отиваха, други изпращахме в малките топли стаи и репетиционни да доизпипват работите си. Младите се изморяваха, Диков оставаше до късно през нощта, защото след завършилата репетиция се появяваха стотици изисквания — художествени, технически, организационни. И до сутринта трябваше да се решат. Когато на другия ден пристигахме в културния дом, пак той ни посрещаше приветливо. И всички снощни изисквания бяха решени.

Той не е само дисциплиниран и взискателен, той по детски дълбоко и ентусиазирано изживява всяка положителна стъпка на криводолската култура и всеки спад е нанесъл по една рана в душата или по една бръчка на огромното му чело.

Духовият състав на Криводол се явяваше, заедно с други състави от окръга, на концертно изпълнение в окръжния град. Още не идваше редът на криводолци и жена ми молеше Диков да го почерпи чашка кафе в малката сладкарничка до театъра. Работата не беше в кафето, а да почине няколко минути, да се поразсее. Диков се възпротиви — нека вървят жените, той няма право, не може — всеки момент духовият състав може да се появи на подиума. Слушал го е стотици пъти, ала не може да си прости да не бъде с него в часа на изпитание. Може да се каже, че в часовете на „изпитание“ той е бил с всички художествени състави на Криводол — и в прекия, и в преносния смисъл. И с всеки творец. Слушал съм писателят Живко Сотиров с топлота и любов да говори за „баце Митко“ и за безрезерваната му отдаденост на развитието на културния живот в младия град. Поетът Траян Първанов го наричаше „живия светец“…

Имало толкова други за описване! Те, толкова другите, могат и да те подканят да пишеш за тях, могат да извадят на преден план някоя цифра, която бая едрее в собствените им очи. И за тях ще се пише. И има кой да пише. Ала все си мисля (може би защото дописвам този материал край брега на река Лева, край пролома „Вратцата“), че най-напред трябва да се пише за хората, чиито усилия в един живот, ако не са направили „пролом“, то поне са пробили една тънка резка, която бъдещето ще уширява и уголемява. А такава резка Димитър Диков прекарва в културния живот на възземащия се град Криводол. Който е бил на криводолските празници на културата, на изявите на театралния състав, на естрадно — сатиричния състав, на певческите, музикалните и танцовите колективи, който е следял усилията по създаването на криводолската художествена галерия, по разпалването на огъня на изкуството сред младите, той не може да не е усетил с каква трудност и с колко воля и упорство се наливат тия основи.