Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Сега се вглеждам в живота и делото на Димитър Диков — всъщност нищо изключително няма в него. Учител в Борован до 1954 година, после — в гимназията в Криводол до 1959 година. Преподавал биология, география, рисуване. Обичал децата и педагогическия труд. Сега казва, че голямата му любов е било учителството, ала на фронта на културата също е интересно, защото се прави много в името на хората, най-вече — на младите. През 1959 година Диков е назначен за директор на основното училище в Криводол, после — в периода 1974–1978 г. е директор на основното училище в Краводер… Учениците му и до днес се възхищават от волевата упоритост и доброта на знаещия и обичащ учител и другар.
През 1960, 1969, 1972 г. е избиран за председател на криводолското читалище.
В 1979 г. е избран за заместник-председател на Общинския съвет за култура. Много ли е или малко времето до днес за полагането на едни основи? Кой може да измери какви усилия изискват те? По-важното е, че основи има, че първите резултати са радващи. Тогава и равносметката в един живот, подчинен на максимата да зачертаваш всичко сенчесто у себе си и ден из ден, с пълно напрежение на силите и волята да изстискваш светлина за другите, ще е радостно уверена.
Неговата висока култура, прямота, доброта, организираност и тънка чувствителност придават неподражаем и ведър оттенък на културния живот в младия град от поречието на Ботуня.
1986 г.
Диря в сърцата
Беше обедно време. Януарско и никакво. Беззимие. Уморени — игрословим. Предната вечер до късно се въртяхме тук, в студената маза на дом „Околчица“, после у дома се измъчвах над някакъв попукал се от собствения си патос ръкопис. Скулпторът Цветко Йорданов, също недоспал, но по-жизнен, искаше да съставя текст, който да се изчука на камък: защо във време, когато всички се възземат нагоре, ние слизаме надолу, към „корена“. За да разпалим огнището, викам му, защото където е нужен пламък, трябва да се разпали огън. Казвам го ей така, за разговора, не за камъка. Знаеш ли, че става — святкаха очите на скулптора. Знам, но което е за камък не трябва да „става“, а да е премислено така, че легне ли на камъка, да не можеш да го помръднеш от там.
Тръгнахме морни, с тайната мисъл, че след обяда ще скрадем час почивка… У дома разтворих вестника и тръпки преминаха по мен, вледениха ме. Внезапно… почина… Росен Босев. Не, не искам да вярвам, не можех да повярвам. Само преди месец и половина разговарях с него — исках му разказ за новата книжка на алманах „Околчица“. Изрази желание да дойде за седмица — две във Враца, да проверя има ли къде да се настани, хем ще напише разказа, хем „ще побъбрим за много неща“… Беше напрегнат от нечистоплътността на критическия налет към баща му, поета Асен Босев.
Осиротях с още един приятел. Българската литература — с още един талант.
Вземам от библиотеката първия му сборник „Напред през росата“. В предговора големият наш белетрист Йордан Радичков пише: „Разказите в неговата първа книга издават автор с отзивчива и деликатна душа, той съумява да премине през цветовете на живота, без да напраши ботушите си и без да стъпка цветята, а да извади от техните цветни чашки само нектара…“ По-нататък, като отбелязва, че Росен Босев е тръгнал уверено през росата и оставя ярки следи отподире си, Й. Радичков предупреждава: „Диря, оставена в росата, бързо избледнява… Човек много пъти трябва да премине по едно и също място, за да направи своя пътека и през целия си живот да тъпче по нея, за да не обрасте пътеката с трева…“
Забелязахме ли ние, другарите му, приятелите, забелязаха ли критиците и одумниците по пътя отзивчивата му, деликатна и ранима душа, и можехме ли, или поне опитахме ли да сдържим оная несретна сивота, толкова ненаситна да хвърля кал по росата, да тъпче цветята и да изпопраши с техния цветец ботушите си?
Росен Босев мъжествено, макар и раним, макар и болезнен, вървеше по своята диря в росата, проправяше своята пътека: с острите си, честни фейлетони във в. „Стършел“ (като кореспондент на вестника за Врачански окръг), с хумористичните разкази „Синьо — зелено“, със сборника „Небесен дом“, с пътеписа за Тюркмения „Пясъчен часовник“, с романа „Портрети на небесни тела“, с „Иронична проза“, с „Бъдни дюни“.