Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Така влязъл при султана и после се върнал с разрешителни за седем църкви в Родопите. Църквата „Св. Неделя“, за която стана дума в началото, райковци построяват за три месеца. В основата на това дело е Нико Коджабашията. Както и в строителството на останалите църкви. Бил е и кмет в следосвобожденско време. Създавал за другите. За себе си нищо не вземал… Но го помнят най-вече с думите, изречени при поредна вълна на помохамеданчване, когато, за да сплашат райковци, изкарват на бесилото млад момък. Извикали да дойде и Нико Коджабашията, вече много стар. Опитал да склони турците, не смогнал. Тогава изрекъл думите: „Днеска нам, утре вам!“, които тръгнали от поколение в поколение.
Умрял на 106 години. Практичният и родолюбив човек не натрупал имане. Натрупал доверие, обич, признание, които с годините не намаляват, увеличават се.
Толкова ли е трудно да се вгледаме, да помислим, да се поучим? А оня речник, дето съставят в Гърция, е за братята и сестрите на българина Нико Коджабашията.
юли 1996 г.
Облъхнати от поетична красота
Надя Кехлибарева е поетеса, чието лирично светоусещане, чистота на поетическия рисунък, голямото й и с тънка чуваемост за тревогите и радостите на обикновения човек сърце ме привличаха от ранната младост.
Нейните пейзажни стихотворения пленяваха с неочакваната си красота, с вярно доловения детайл, с художническия усет и мярка. Още тогава тя завоюва своя територия, малка, ала прекрасна територия в българската поезия, посветена на морето.
Беше отзивчив млад творец и на нашите повиквания се отзоваваше с искреност и без превземки. Помня, в пролетта на 1963 г. Надя Кехлибарева обикаляше градовете и селата на Врачански окръг. Някъде в края на гостуването й с артиста Георги Горанов я заведохме в пещерата „Леденика“. Притеснявахме се — вътре беше хлад, Надя бе леко облечена, а тя като малка магьосница обикаляше „Голямата зала“, не криеше удивлението си от подземната красота, рецитираше стихове и по детски любопитстваше за всичко. Не съм сигурен, ала се е загнездил спомен, че тогава с някаква свенливост питаше, или изискваше: „— Кажете, че съм красива!“
Защо идват тия ранни спомени сега, защо се намесват когато искам да кажа безпристрастна дума за новата й книга „Потомки на хубава Яна“? Може би защото е траен или издалеко предизвикан интереса на поетесата към тоя край на родината, прострян между Дунава и Врачанския балкан? Може би защото в книгата е заключена любов — искрена, чиста, взаимна? А може би защото много по-рано тя бе заслужила благодарната ни дума…
Не зная как се е зародила идеята за тази книга, не зная кой е подбудителят, ала зная как в мразовити дни Надя Кехлибарева обикаляше — с джип, с автобус, с влак — врачанските земи, срещаше се със своите героини, а вечер пристигаше във Враца премръзнала, капнала от умора, ала стаила в очите и сърцето си някаква извзета вътрешна топлина, някаква жизненост. В пролетни и летни дни сутрин чувах бодрия й глас преди поредното пътуване, а вечер натрупаната умора се извиняваше, че няма сили за обещаната среща, за глътката чай или кафе.
„Потомки на хубава Яна“ съдържа тридесет и един очерци. Сплавени са те с десет бележки на авторката „Из моя бележник“, за да зазвучат като монолитен художествен къс от живота.
Книгата е за учителки, дейци на културата, тъкачки, лекарки, работнички, обикновени и необикновени врачански жени, на чиито крехки рамене се крепи голяма част от красотата и плодовете на тукашния ден. В началото на книгата има един вътрешен монолог на авторката: „Отдавна си повтарям: ако уловя със слово поне малко от присъствието на българката в днешния ден, поне малко от нейния размах и трепет, от нейната светлина, ще прикова и аз към изписаната хартия частица от епохата. Не е ли тъкмо в това задачата на хрониките през гороломния бяг на столетията?“
След прочита на книгата аз имам увереността да кажа, че Надя Кехлибарева е уловила много важни и тънко нюансирани черти, които обогатяват представите и знанието ни за характера на българската жена.
Някъде в края на книгата, в последния къс „Из моя бележник“ авторката пише: „Не мога да разкажа всичко. И скромният, и щедро надареният писател ще достигнат винаги до едната истина — животът е по-голям от нас. Човек не може да разкаже всичко — та било и само за времето, в което той живее.“