Третият (или Реквием за един убиец)
- Автор: Данева Никол
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третият (или Реквием за един убиец)». Краткое содержание книги:
Действието в романа „Третият“ е развито по законите на жанра. Напрежението непрекъснато се покачва, а личността на убиеца става ясна едва накрая след редица обрати. Паралелно се изследват причините, предизвикали прелом в душата на един иначе много интелигентен и надарен човек. Търсят се корените на неговата сексуална извратеност, довели го до насилие, изследва се затъването му в кризата на едиповия комплекс. Внушава се огромната роля на семейството и особено на майката за формирането на психиката на детето, третия член в съюза, създаден от един мъж и една жена. Действието е динамично, зримо, като на филмова лента, но без кървави сцени.
Читателят, който търси леко, остросюжетно четиво, няма да бъде разочарован. В романа има и комични ситуации, и лек нюанс на мистика. Това е роман за чудесата, които прави любовта, ако я пуснем в сърцата си, и за тъмните бездни на ада, които се отприщват в душата на човек, лишен от обич.
— Ох, да… и като я знам как ще реагира…
— Искаш ли и аз да говоря с нея? Тържествено ще й обещая да бъда джентълмен!
— Не, благодаря, подиграваш ли ми се? Ще се справя и сама.
Магдалена със свито сърце изтърпя упреците на майка си, обеща да бъде разумна и с въздишка на облекчение прие съгласието й да остане там.
— Ако не й се обаждам на всеки половин час, щяла да звъни в полицията…
— Цялата нощ ли?
— Мисля, че ще се поуспокои, като й се обадя два-три пъти. Много й се насъбра… Какво е това? Какво си пуснал?
— Харесва ли ти?
— Да, какво е?
— Моцарт. Квартети. Най-великият композитор. Обичаш ли класика?
— Понякога слушам, но рядко. Трябва да имам съответното настроение.
— Сега имаш ли?
— Може би… Това е много… как да кажа… настройващо към вглъбяване и в същото време разпускащо.
— Искаш ли нещо друго?
— Не, не, това е добре — каза тя и отметна одеялото, тъй като вече се бе позатоплило.
— Не бързай, още не е толкова топло! — той отново я зави. — Стените смучат. Ти си почивай сега, пък аз ще приготвя бързо нещо за хапване.
Магдалена се отпусна на дивана и притвори очи. Александър я погледна, усмихна се и понечи нещо да й каже, но се отказа. Пресегна се и остави на горния рафт на библиотеката това, което извади от джоба си, след което тръгна към бокса. Две обеци във форма на конусовидни спирали матово проблеснаха в полумрака. Александър бе запалил само дискретното стенно осветление и пламъците от камината хвърляха танцуващи отблясъци из стаята. Магдалена, затворила очи, усети как напрежението от този тъй дълъг ден започва полека да я отпуска. Музиката успокояваше обтегнатите й нерви и галеше сетивата й, карайки я да се чувства сигурна. Всичко ще бъде наред, изведнъж си помисли тя и се хвана, че с такава увереност тази мисъл я спохожда за първи път откакто ги сполетя бедата. Ако можеше наистина да остави всичките си тревоги долу, в града…
— Заспа ли? — тихо я попита Александър, приближил се без тя да го усети.
— Не. За миг се почувствах както преди… Когато Мария беше здрава…
— Всичко ще бъде наред! Тревогите ти са останали долу, в града, а тук съм аз… — каза той и леко я помилва по косата.
Тя за пореден път се учуди от съвпадението на неговите думи с нейните мисли. — Искам да ти дам спокойствие, да забравиш всичко, което те тормози. Не изглеждаш добре напоследък и се безпокоя за тебе. Добре ли ти е тук?
— Да. Алекс, мога ли да разгледам къщата? Обичам да надничам навсякъде.
— Разбира се. Само че се обуй и се наметни, горе все още не е топло.
Магдалена последва Александър и хвърли бърз поглед във всяка от стаите на двуетажната вила. Беше й станало втора природа да бъде нащрек, но не забеляза нищо тревожно. Върнаха се долу и той се зае да подрежда масата за вечеря. Запали няколко свещи, извади от един шкаф ароматни индийски пръчици, запали и тях.
— Какво ще пиеш? Взех хубаво червено вино, мерло. Разбрах, че го харесваш.
— Добре. — Тя пое чашата и я вдигна към светлината, вътре в течността заблестяха искри. — За здравето на Мария.
— За нейно здраве.
Магдалена отпи и се загледа в ръцете на Александър. Бяха големи, с фини пръсти. Още отпреди бяха привлекли погледа й, харесваха й и очертанията на устата му — с твърди и непреклонни устни, които ставаха добри и меки в момента, когато се засмееше. Обичаше да си съставя мнение за хората, като наблюдава отделните им черти. Юли също имаше изящни пръсти…
— Свирил ли си?
— Някога, вече не. Като малък майка ми ме тормозеше, но беше за кратко. От тия напъни ми остана любовта към класиката. Защо не ядеш?
— Не съм гладна. Алекс… мисля, че знам кой е убиецът.
— Какво?! — той си изтърва ножа. — Ти никога ли не чуваш какво ти се говори? Казах ти да не се занимаваш с това! И… какво разкри? Кой е?
— Юли. Един мой съсед.
— Аха! Аз пък очаквах да кажеш моето име. Или мен вече не ме подозираш?
— Стига си се шегувал! Говоря сериозно.
— Аз също съм сериозен, Магдалена. Знам, че капитан Стоев разглежда и мен като вероятен извършител.
— Откъде знаеш?
— Вече ме вика да ме разпитва къде съм бил тези дни. А с твоя съсед ти… доколко беше близка?
— Само че капитанът не знае това, което аз научих днес. Не ме прекъсвай, моля те! — вдигна тя ръка да спре поредния упрек за нейните детективски занимания, без да отговаря на въпроса му. — Спести ми упреците си, че съм неразумна. Ако седя и чакам, няма да ми е по-леко. Виновна съм пред сестра си и трябва да открия кой й причини това. Иначе няма да мога да живея по-нататък. И няма с кой друг да го споделя.
— Магдалена, мило момиче, как можеш да се упрекваш? Каква вина можеш да имаш ти?