Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
С дивашки усмивки, ейракците си заподаваха меха и всеки отпи по една дълбока глътка да подкрепи ритуалната размяна. Като споделяше с тях бирата си, Фидлър им признаваше равенство и този жест извади жилото на обидата, която бе запокитил в краката им.
Той се озърна през рамо към Крокъс и Апсалар. Изглеждаха съвсем стъписани. Фидлър преглътна гаденето си и се насили да им намигне.
Пазачите вече се бяха съвзели, но преди да са успели да ги обкръжат, диваците ги спряха с конете си.
— Тръгвайте с нас! — извика един от ейракците на Фидлър. И като един, групата им подкара покрай барикадата. Докопал се отново до юздите, Фидлър пришпори коня след тях и въздъхна, като чу, че „младоженците“ го следват.
До лагера на ейракците щеше да е надпревара и верен на ненадейно придобитата си легендарна слава, гралският кон бе решил да изпъне всеки мускул по тялото си, за да победи. Фидлър никога не беше яздил толкова силен звяр и неволно се ухили, въпреки че гледката с разпраното лице на пазача си оставаше като ледена буца, заседнала в стомаха му.
Ейракските юрти бяха разпънати по ветровитото било на близкия хълм, на голямо разстояние една от друга, за да не може сянката на съседа да оскърбява. Жени и деца се струпаха по билото да погледат надпреварата и закрещяха, щом конят на Фидлър профуча през първата редица, като избута най-бързия си противник. Изместеният кон се олюля и за малко да изхвърли ездача си от седлото от дърво и плъст, но после се изправи и изцвили с яд, че е отхвърлен от състезанието.
Вече без никакви препятствия пред себе си, Фидлър се приведе над коня си и се понесе по тревистия склон. Редицата зрители се разтвори, когато стигна билото и спря между юртите.
По обичая на всяко степно племе ейракците предпочитаха за становете си хълмистите била вместо дъното на някоя долина. Тук вятърът отвяваше хапещите насекоми — грамадни камъни държаха краищата на кожените юрти, за да не отвее и тях — а освен това можеше да се гледа и изгревът, и залезът на слънцето в часовете на ритуалните приношения.
Разположението на стана беше познато на Фидлър от ездата му с уикските съгледвачи по тези земи, по време на кампаниите на императора. В центъра на кръга юрти имаше голямо огнище с каменна подложка. Четири дървени стълба от едната страна между юртите, свързани с конопено въже, осигуряваха коневръза. Наблизо съхнеха навити на рола бали плъст, на триноги бяха разпънати сурови кожи и бяха накачени късове месо.
Десетина лагерни псета обкръжиха зъбещия се кон, щом Фидлър спря, за да се съвземе от препускането. Проскубаните джавкащи кучета можеха да създадат проблем, но той се надяваше, че подозрителността им е свързана с всеки дошъл в стана непознат, в това число и грали. Ако не, то с маскировката им беше приключило.
Отрядът конници също пристигна, воините викаха и се смееха, след което спираха край него и скачаха от седлата си. Най-накрая на билото се появиха Крокъс и Апсалар. И двамата като че ли не се бяха заразили от веселото настроение.
Лицата им напомниха на Фидлър за нахапания пазач. Той се намръщи отново, смъкна се от седлото и извика:
— Затворен ли е градът? Поредното мезлашко безумие!
Ейракският ездач, който го беше заговорил преди, се приближи, със свирепа усмивка.
— Не са мезла! Г’данисбан е освободен! Южняшките зайци се разбягаха пред заканата на Вихъра.
— Защо тогава градът е затворен за нас? Да не сме мезла?
— Чистка, грал! Градът гъмжи от мезлашки търговци и благородници. Вчера ги изловиха и днес ги екзекутират. Утре заран ще можеш да заведеш благословената си двойка в свободен град. Хайде, тая нощ ще празнуваме!
Фидлър клекна по гралския обичай.
— Значи Ша’ик е вдигнала Вихъра, а? — Погледна към Крокъс и Апсалар, сякаш изведнъж съжалил, че е поел отговорността за тях. — Започна ли войната, ейрак?
— Скоро. Прокълнати сме с нетърпение — добави мъжът с усмивка.
Крокъс и Апсалар приближиха. Ейракът отиде да се включи в приготовленията за нощното празненство. Около коня на Фидлър се трупаха хора, хвърляха монети в краката му и посягаха боязливо да го погалят по шията и хълбоците. Тримата останаха за малко сами.
— Тая гледка няма да я забравя никога — каза Крокъс, — макар да ми се иска, Гуглата да ме вземе дано. Дали ще оживее горкичкият?
Фидлър сви рамене.
— Да, ако поиска.
— Тук ли оставаме за през нощта? — попита Апсалар и се огледа.