Бялата зима на аристократите

XXIII.

В един от тези следобеди краката отново ме понесоха към храма. Раб Пепо липсваше от предверието. Не се замислих особено къде може да е. Може би беше отишъл до писоара при университета?

Поговорихме си с моя светец. Признах му за поредните си недомислици. Той ги прие с необходимото разбиране и ми даде някои указания, с които нямаше как да не се съглася.

Един път се бях опитал да разкажа на Нено за този механизъм на разтоварване. Той ме изслуша внимателно и търпеливо, накрая се прозина отегчено и ми заяви, че няма защо да се правя на интересен. Това, моето, не било някаква космическа връзка, а обикновена шизофрения. А на шизофрениците мястото им било в санаториумите. Там можели да си фантазират колкото си искат на небесна и поднебесна тематика.

Напомних му, че съм под системен медицински контрол именно за постоянно наличие на добро психическо и физическо здраве, но това не промени позицията му. Обясни ми, че би се подписал с две ръце под констатация, че физически съм здрав като теле. Но самият факт, че се занимавам с такава откачена работа като парашутизма, бил пряко доказателство, че ми хлопа дъската.

Често си водехме подобни разговори… Той беше добра душа и би било наистина глупаво да се впрягам от такива думи.

Разбира се, когато усетех вътрешната потребност, отивах до храма, без да мисля за Неновите коментари. Макар и вярващ по своему, той можеше да бъде вкаран под купола само ако го влачи трактор.

Когато излязох от полутъмнината на църквата, яркото слънце сряза очите ми. Стиснах клепачи. Площадът додрямваще мързеливия си, следобеден сън.

Тогава видях Раб Пепо. Беше прилегнал на една от пейките под дърветата в близкия парк. Когато го наближих, чух тежко, неспокойно хъркане.

Сбутах го с коляно, той отвори едното си око и изхриптя с усилие:

— Изчезвай!

— Какво ти е бе човек?…

— Изчезвай, ти се казва…

Знаех сигурен лек за Раб Пеповото страдание. Отидох до бакалията на съседната улица и му взех бутилка бира.

Звукът от отварянето на капачката го накара да отвори пак само едно око. Взе бутилката от ръката ми и така, полуприлегнал, опразни две трети от съдържанието й. Оригна се, изправи се и потупа пейката до себе си:

— Сядай.

Чак сега видях това, което съм можел да забележа и от първо виждане. Физиономията на Раб Пепо бе цялата в синини. Едното му око беше почти затворено от оток. А дрехите му бяха малко по-разпарцаливени от обикновено. Иначе си смърдеше автентично.