Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Робладо реши да спре в града и да заобиколи оттук защото пътят му минаваше от другаде — по три причини. Първо, да предаде пленницата на гражданските власти.

Второ, всички да видят предаването и да разберат от това живо доказателство, че е бил извършен голям подвиг; и трето, да се поперчи пред един балкон.

Капитанът постигна тези три цели, но последната не точно така, както би желал. При все че тръбата свиреше непрекъснато, за да възвести наближаването на войниците… при все че освободената пленница бе поставена на лично място в строя… и при все че конят на Робладо, смущаван от острите шпори, се извиваше в най-прекрасните пози — всичко бе напразно: Каталина не се показа на балкона! Нейното лице не се виждаше между лицата на служащите и слугите; и ликуващото изражение на победоносния водач се смени с мрачно разочарование, щом отмина балкона. След няколко минути той слезе от коня пред Каса де Кабилдо, гдето предаде девойката на алкалда и другите градски власти. Това тържество бе придружено от гръмка реч, в която освобождаването на пленницата бе предадено с поразителни подробности; изказано бе съчуствие към близките на девойката, които и да са те; говорителят завърши словото си, като изказа мнение, че нещастната пленница е сигурно девойката, за която се знаеше, че била отвлечена преди няколко дни.

Всичко това беше много правдоподобно и приемливо; и след като повери пленницата в ръцете на алкалда, Робладо се качи на коня си и тръгна всред буря от похвали от страна на властите и възторжени „Viva!“ от страна на населението.

„Господ да ви възнагради, капитане!“ Тази благословия достигаше до слуха му, докато си пробиваше път през тълпата.

Някой наблюдателен физиономист би открил в този миг в крайчеца на окото му едно доста странно изражение — смесица от насмешливост и силно желание да се разсмее. Храбрият капитан наистина едва се сдържаше да не се изсмее пред своите почитатели; въздържаше го само желанието да запази шегата в тайна, докато ще може да й се наслади заедно с коменданта, при когото бързаше да отиде.

А ние да се върнем при пленницата.

Тълпата се притискаше около нея, всеки искаше да задоволи любопитството си. Колкото и да е странно, но това чувство надделяваше. Съчувствието, което би могло Да се очаква в такъв случай, беше много по-слабо. Малцина прошепнаха „Pobrecita“!143 — нежният израз на мексиканското състрадание; това бяха главно бедните мургави туземки. Добре облечени търговци, все едно дали бяха пришелци, или креоли, мъже или жени, поглеждаха равнодушно или само с болезнено любопитство.

Това равнодушие към страданието не е никак обичайно за жителите на Ню Мексико — имам предвид главно жените в тази страна, защото мъжете са твърде груби.