Белият вожд (Северо-мексиканска легенда)

Никой не се съмняваше, че девойката е неговата сестра, при все че малцина от присъствуващите я познаваха. До деня на фиестата нейният брат, така прочут сега, беше твърде малко известен на жителите на града, гдето се явяваше много рядко, а тя още по-малко и малцина от присъствуващите я бяха виждали по-рано. Но несъмнено беше, че е негова сестра. Златистите коси, бялата кожа, румените страни — нещо твърде обикновено в други части на света — бяха рядкост в Ню Мексико. Обявата, разлепена по стените, гласеше, че те са отличителни белези на убиеца. Девойката не можеше да е друга освен негова сестра. А имаше и хора, които я бяха видели на фиестата, гдето красотата й бе предизвикала и възхищение, и завист.

Тя беше прекрасна, както винаги, при все че страните й не бяха така румени, а очите и имаха особено несвястно изражение. Тя или съвсем не отговаряше на задаваните й въпроси, или казваше в ответ нещо неразбираемо. Седеше мълчаливо, но няколко пъти изхлипа странни, неразбираеми изрази, в които се повтаряха думите „индианци“ и „диваци“.

— Esta loca144 — промълви някой на съседа си. — Мисли, че е още при диваците.

Може би имаше право. Във всеки случай не беше между приятели.

Алкалдът запита дали между присъствуващите има някой — роднина или приятел, — комуто би могъл да я предаде.

Напред пристъпи една току-що пристигнала девойка — поблана. Тя познавала нещастницата. Щяла да се погрижи за нея и да я заведе у дома си.

Побланата беше придружена от една метиска, навярно нейна майка. Двете отведоха освободената пленница, а тълпата скоро се разпръсна и се върна към различните си занимания.

Девойката и двете жени, които я водеха, свиха по една тясна уличка, водеща към предградието, гдето живееха най-бедните хора. Като минаха уличката, те излязоха на полето; след това поеха една самотна пътека през гъсталака и след няколкостотин метра стигнаха до малко кирпичено ранчо, гдето влязоха. След няколко минути пред вратата спря кола, карана от един пеон.

Уловила за ръка девойката, побланата излезе от къщи и двете се качиха в колата.

Щом седнаха на сламата, нахвърляна за тази цел в колата, коларят подкара воловете и тръгнаха. Като измина пътеката в гъсталака, колата пое главния път, който водеше към по-долните селища в долината.

Докато пътуваха, побланата гледаше приятелски другарката си и й помогна да си нареди място за сядане, за да я предпази, колкото е възможно повече, от друсането на колата. Отнасяше се към нея със съчувствие и утеха, но по нищо не личеше, че я е познала или че са се познавали някога. Явно беше, че девойката не е виждала никога Росита.

Бяха се отдалечили на около една миля от града и продължаваха да се движат по самотния път, когато видяха, че зад тях препуска някакъв ездач, и то с такава бързина, че да може да ги настигне за няколко минути. Той яздеше прекрасен мустанг, който

Когато наближи колата, ездачът извика на коларя да спре; тогава се разбра, че ездачът е жена — това пролича от мекия плътен глас. Нещо повече — ездачът беше млада дама от висшето общество, както личеше от меките бузи, копринената коса и нежните черти. Отдалеко бе съвсем естествено да я вземат за мъж. Плещите й бяха наметнати с обикновено сарапе; широкополо сомбреро скриваше почти напълно лъскавите черни коси; освен това тя яздеше по общоприетия обичай в тази страна — като мъж.