Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Серия: Землемория #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]». Краткое содержание книги:
Пътникът застана на кръстовището и също изсвири на тръстиките.
На една от пътеките се появи нещо — нещо голямо и по-тъмно от вечерната тъма.
— Тука ли си, милата ми? — заговори пътникът. Говореше на Древната реч, на Езика на Сътворението. — Хайде, ела, Улла — рече той и юницата направи две стъпки към него, към името си, докато той вървеше насреща й. Различи в тъмното голямата й глава по-скоро на допир, отколкото с очи, като погали вдлъбнатината между очите й и почеса челото й при основата на щръкналите рога. — Хубава си, а, хубава си — заговори й той, вдишвайки тревистия й дъх, надвесен над топлината й. — Е, ще ме заведеш ли, Улла? Ще ме отведеш ли там, където трябва да ида?
Беше извадил късмет, че срещна селска юница, а не някое от подивелите говеда, скитащи се из блатата. Неговата Улла имаше навика да прескача огради, но след като се наскиташе, я налягаха нежни мисли за топлия обор и за майка й, от която тя все още цокваше понякога глътка мляко; и сега тя драговолно поведе пътника към дома. Вървеше бавно, но устремено по пътеките и той закрачи с нея, с ръка на хълбока й, когато пътеката беше достатъчно широка. Когато тя нагазеше в дълбока до коленете вада, се хващаше за опашката й. Тя изкатерваше мудно разкаляния бряг и дръпваше опашка да я освободи, но го изчакваше, докато се изкачи още по-тромаво от нея. После леко поемаше напред. Той се притискаше в хълбока й да се сгрее, защото водата го бе смразила до костите и трепереше.
— Муу — тихо каза водачката му и той видя смътното петно жълта светлина малко вляво.
— Благодаря ти — каза й и отвори портата за юницата, която отиде да навести майка си, а той се затътри през притъмнелия двор към вратата.
На вратата трябваше да е Зърньо, макар да не разбра защо му е щукнало да чука.
— Хайде влизай, глупчо! — рече тя, а той почука пак и тя остави дрехата, която кърпеше, и отиде при вратата. — Че кога пък се напи? — рече тя и тогава го видя.
Първото, за което помисли, беше за някой крал, господар някой, Махарион от песните — висок, строен и красив. А сетне си помисли за просяк, изгубил се човек в мръсни дрехи, свил се и с разтреперани ръце.
Той каза:
— Изгубих пътя. Стигнах ли селото? — Гласът му беше хриплив и дрезгав, глас на просяк, ала не говореше като просяк.
— То е на половин миля оттук — отвърна Дара.
— Има ли хан?
— Чак в Орейби, на десет мили на юг. — Тя помисли набързо. Ако ви трябва стая за нощта, имам една. Или Сан може да има, ако ще ходите до селото.
— Ще остана тук, ако може — отвърна той с подобаваща на принц учтивост. Зъбите му тракаха от студ и се държеше за рамката да не падне от немощ.
— Свалете си обущата — каза му тя. — Подгизнали са. И влезте. — Дръпна се настрана да му направи път и го подкани: — Елате при огъня. — И го накара да седне на мястото на Брен, близо до огнището. — Разбъркайте го да се разгори. Искате ли чорба? Топла е.
— Благодаря ви, стопанке — измърмори той и се сви до огъня. Тя му донесе паница рядка чорба. Той почна да пие жадно, но и без да бърза, сякаш отдавна беше отвикнал от топла чорба.
— От планината ли идвате?
Гостенинът кимна.
— Че за какво?
— За да дойда тук — отвърна той.
Вече не трепереше толкова. Босите му стъпала представляваха тъжна гледка — ожулени, разранени, подути. Дощя й се да го подкани да ги сложи близо до огъня, ала не искаше да се натрапва. Какъвто и да беше, по гласа му личеше, че не е просяк.
— Рядко идват хора тъдява — каза тя, — на Високото блато. По някой амбулант. Но не и през зимата.
Гостът допи супата и тя прибра паницата. Седна на мястото си — на столчето до газената лампа вдясно от огнището, и се зае отново с кърпенето.
— Стоплете се добре първо и ще ви заведа да си легнете. В оная стая няма огън. Как е времето горе в планината? Разправят, че имало сняг.
— Прехвърча малко.
Тя го изгледа продължително, вече на светлината на лампата и огъня. Не беше млад. Беше слаб и не толкова висок, колкото й се бе сторило отпървом. Имаше хубаво лице, но нещо у него изглеждаше не наред. Изглеждаше съсипан, помисли си тя, съсипан човек.
— Та защо идвате при Блатото? — попита тя. В правото й беше да попита, след като го беше поканила в дома си, ала изпита неудобство, че се натрапва с този въпрос.
— Казаха ми, че имало чума по добитъка тук.
Сега, след като се бе постоплил, гласът му беше хубав. Говореше като някой разказвач, когато разправят за герои и за господари на дракони. Може би беше разказвач или певец? Но не — нали спомена за чумата.
— Има.