Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Благодаря ти — каза й и отвори портата за юницата, която отиде да навести майка си, а той се затътри през притъмнелия двор към вратата.

На вратата трябваше да е Зърньо, макар да не разбра защо му е щукнало да чука.

— Хайде влизай, глупчо! — рече тя, а той почука пак и тя остави дрехата, която кърпеше, и отиде при вратата. — Че кога пък се напи? — рече тя и тогава го видя.

Първото, за което помисли, беше за някой крал, господар някой, Махарион от песните — висок, строен и красив. А сетне си помисли за просяк, изгубил се човек в мръсни дрехи, свил се и с разтреперани ръце.

Той каза:

— Изгубих пътя. Стигнах ли селото? — Гласът му беше хриплив и дрезгав, глас на просяк, ала не говореше като просяк.

— То е на половин миля оттук — отвърна Дара.

— Има ли хан?

— Чак в Орейби, на десет мили на юг. — Тя помисли набързо. Ако ви трябва стая за нощта, имам една. Или Сан може да има, ако ще ходите до селото.

— Ще остана тук, ако може — отвърна той с подобаваща на принц учтивост. Зъбите му тракаха от студ и се държеше за рамката да не падне от немощ.

— Свалете си обущата — каза му тя. — Подгизнали са. И влезте. — Дръпна се настрана да му направи път и го подкани: — Елате при огъня. — И го накара да седне на мястото на Брен, близо до огнището. — Разбъркайте го да се разгори. Искате ли чорба? Топла е.

— Благодаря ви, стопанке — измърмори той и се сви до огъня. Тя му донесе паница рядка чорба. Той почна да пие жадно, но и без да бърза, сякаш отдавна беше отвикнал от топла чорба.

— От планината ли идвате?

Гостенинът кимна.

— Че за какво?

— За да дойда тук — отвърна той.

Вече не трепереше толкова. Босите му стъпала представляваха тъжна гледка — ожулени, разранени, подути. Дощя й се да го подкани да ги сложи близо до огъня, ала не искаше да се натрапва. Какъвто и да беше, по гласа му личеше, че не е просяк.

— Рядко идват хора тъдява — каза тя, — на Високото блато. По някой амбулант. Но не и през зимата.

Гостът допи супата и тя прибра паницата. Седна на мястото си — на столчето до газената лампа вдясно от огнището, и се зае отново с кърпенето.

— Стоплете се добре първо и ще ви заведа да си легнете. В оная стая няма огън. Как е времето горе в планината? Разправят, че имало сняг.

— Прехвърча малко.

Тя го изгледа продължително, вече на светлината на лампата и огъня. Не беше млад. Беше слаб и не толкова висок, колкото й се бе сторило отпървом. Имаше хубаво лице, но нещо у него изглеждаше не наред. Изглеждаше съсипан, помисли си тя, съсипан човек.

— Та защо идвате при Блатото? — попита тя. В правото й беше да попита, след като го беше поканила в дома си, ала изпита неудобство, че се натрапва с този въпрос.

— Казаха ми, че имало чума по добитъка тук.

Сега, след като се бе постоплил, гласът му беше хубав. Говореше като някой разказвач, когато разправят за герои и за господари на дракони. Може би беше разказвач или певец? Но не — нали спомена за чумата.

— Има.