Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Защо там? — попита Корбет.
— Дотогава нашето пътуване беше относително леко. Обаче Д’Обини започна да твърди, че след като веднъж навлезем в пустошта и дълбоките гори на Източна Германия, нашата задача ще стане невъзможна. Твърдеше, че трябва да останем в Кьолн и да чакаме. Аз отказах. Скарахме се и той замина. Аз го ругах, наричах го страхливец, негодник, подлец, но…
— Но какво? — запита Корбет.
— Бе направил, каквото можеше. Беше почтен спътник и сега, когато размишлявам след толкова години, разбирам, че е бил прав. Наех няколко души и продължих търсенето си. Останах зад граница цяла година, после се върнах у дома. Но Стивън Д’Обини вече бе променен. Не беше вече странстващ рицар, безстрашен войн, беше се отказал от меча и щита, бе дал монашески обет и беше постъпил в „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“.
— И никога ли не се срещнахте отново?
— Написах му писмо. Припомних му, че носи отговорността за изчезването на съпруга ми и че не желая отново да го виждам или да чувам за него. Така и не ми отговори.
— А сър Реджиналд?
— От мига, в който напусна Харкорт, до този час нито съм го виждала, нито съм чувала нещо за него. Понякога достигат някакви слухове, че са го виждали тук или там, но това са само приказки, в които човек не може да повярва и за пукнат грош. Така станах вдовица. Смятах се за вдовица.
— А Д’Обини?
— О, наблюдавах го отдалеч. Стивън беше способен човек. Следях неговия възход с помощта на кралското покровителство до заместник-приор, а скоро след това и до абат. Разбира се, имахме делови взаимоотношения, особено след като Кътбърт стана приор. Виж какво, сър Хю, той е същинска сврака в човешки образ. Искаше това, искаше онова! Не е ли в действителност Соколовият ручей притежание на абатството? Освен това Кътбърт ме уведоми за съществуването на някакво допълнение към някакво завещание, а аз му казах да върви да се обеси. Въпреки това, продължаваше да настоява. Обидите сякаш отскачаха от него като стрела от щит. — Тя се засмя. — Слушах брътвежите му. Как абатството „Сейнт Мартин’с“ няма реликва и как Кървавата ливада може да се използва за място, където да се построи странноприемница.
— Това безпокоеше ли те?
Лейди Маргарет се изсмя, обърна се и погледна открито Корбет в очите.
— Да се тревожа ли, сър Хю? Няма такъв монах, от когото да се страхувам! Какво ме е грижа, ако сложат нечии плесенясали кости в сребърно ковчеже? Ако искат, да си построят и катедрала на Кървавата ливада, само да не навлизат в моите земи или да не нарушават правото ми на собственик!
Корбет изпи виното си и остави бокала на масичката. Замълча за миг, защото чу някакви викове вън, обаче лейди Маргарет не им обърна внимание.
— Значи, не знаеш нищо повече за тези отвратителни убийства?
— Сър Хю, аз не знам за „Сейнт Мартин’с-ин-дъ-марш“ нищо повече от това, което знаеш и ти, а вероятно и по-малко.
Корбет усети, че след виното клепачите му натежават и му се спи. За миг само имаше усещането, че се е върнал в имението си в Лейтън и се помоли на Бога това да е истина. Лейди Маргарет Харкорт беше непреклонна, но въпреки всичко, в казаното от нея имаше нещо загадъчно. Тя сякаш бе описвала някакъв сън, а не онова, което в действителност се беше случило в миналото. Той изучаваше лицето й и въпреки че не можеше да си спомни да я е виждал преди, сега, седнал близо до нея, му се струваше, че я познава: погледите й, начина, по който говореше.
— Значи, не си се срещала с абат Стивън?
— Защо би трябвало да се срещам? Той беше духовник. Аз съм вдовица.
— А какво ще кажеш за тресавищата? — продължи Корбет. — Доколкото разбирам, в тях живее едно сплотено общество!
— В горите има разбойници! — Лейди Маргарет се усмихна. — Това не означава, че трябва да се срещам с тях. О, между другото, сър Хю — тя хвърли кос поглед към Ранулф, — научих, че твоите довереници са убили четирима от тях и са оставили телата им така, както селянинът захвърля телата на плъхове край коларския път. Новината за това обиколи цялата околия. Хората са доволни, въпреки че крият усмивките си в шепи. Впрочем, трябва да внимавате. О, да… — тя замълча за миг, — водачът на разбойниците, Скарибрик, се представя за дребен арендатор. Моят управител Пендлър мисли, че той организира и води злосторниците. Ходил ли си в „Горският фенер“?
— Не, но доверениците ми бяха там.
— Е, според слуховете — лейди Маргарет сега изглеждаше поуспокоена, след като се бяха отдалечили от кървавите деяния в абатството, — миналата нощ Скарибрик е бил в „Горският фенер“ и е бълвал заплахи и клетви. Вие убихте четирима от неговите хора и направихте останалите на глупаци; те са грубияни, които само размахват ножовете си и се наслаждават на възхитените погледи на онази сладострастна уличница Бланш.