Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

— Вътрешната порта? Ами аз току-що бях там!

— Някой е влязъл в града, скъпа…

— Някой? Чужденец? Да, чужденец! — Знаеше го!

— Трябва да проследим дирята му назад, двамата с теб, Сторкул Пърдж. Трябва!

Тя се замисли. В ума ѝ се завихриха образи. Драматични обвинения, сцени на триумф и на падението на чужденеца и на Инвет Лоут. Но нямаше да е добре да действа прекалено бързо. Не, двамата трябваше да са свързани много по-сложно един с друг, всеки — защитник на другия в голямата им измама. Да, вече можеше да го разбере. Скоро в Куейнт щеше да има нов защитник на чистотата.

Но първо…

— Добре, Инеб Коф. Ще го проследим.

— Великолепно! Вдигни ме тогава, жестокосърдечна моя. През Вътрешната порта и навън, на открития път!

— Тихо! Много високо говориш! — Наведе се и вдигна хилавото същество, в което се беше стопил някогашният Инеб Коф. — Не говори — прошепна му. — Докато не сме в безопасност.

Когато приближи портата, един от стражите пристъпи на пътя и впи очи в нея.

— Добри рицарю, какво носиш?

— Едно ужасно дете — отвърна тя. — Заразено е.

Мъжът се дръпна.

— Заразено ли?

— Децата не са невинни, а само неопитни. Често срещано заблуждение. Това тук е шумно, пакостливо, агресивно и мисли само за себе си.

— Изключително дете значи.

„Както би ти казала всяка майка, току-що описах всяко дете на този свят, тъпо мулешко говно такова.“

— Всъщност толкова изключително, че нямаме никакъв избор освен да го махнем от града.

— И какво смятате да направите с него? — попита стражът.

— Да го оставя на вълците. Да го пусна в кош да го отнесе отливът. Да го продам на зли, но нищо неподозиращи търговци на роби. Още не съм решила, страж. Сега, ако обичаш, се отдръпни, за да не би изпаренията от това нещастно дяволче да те отровят…

Стражът направи още една стъпка назад и ѝ махна нервно да мине.

Щом излязоха на пътя, тя каза:

— Добре, вече няма никого наблизо. Сега накъде?

— Право напред — отвърна Инеб. — Четирийсет крачки, после наляво по черния път, нагоре по хълма. На самия връх. Богове на бездната, миризмата е толкова силна и, ах, колко приятна!

Най-низките ѝ желания се събуждаха с всяка стъпка напред. Много притеснително. Вярно, някога, преди много време, беше изключително глезено същество, сладка изкусителка, служеща на същия този демон, който сега носеше под мишницата си. Като мед в капан за оси, като космата мишка в змийско гнездо, като курва на прага на храма. И беше хубав, макар и отровен живот. Призна си, че ѝ липсват онези дни — или нощи по-скоро. И все пак, ако чужденецът и Инвет Лоут не крояха скорошната ѝ гибел, знаеше, че щеше да продължи с новия си неопетнен живот като Рицар на Щастието, чиста в помислите си… е, добре, повечето пъти, и в благочестивите ограничения на здравословния живот. Почитана и вдъхваща страх, представителна и извисена много над окаяната маса нещастници, изпълнили улиците на Куейнт. Нещастници, които не заслужаваха нищо друго освен презрението ѝ.