Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч

Беше по-кротко, първо. Отдясно, в края на един тесен проход, имаше нещо като площад, на който стояха в редици граждани, махаха с ръце и подскачаха на място. Зачуди се дали също не са светци, с пукнати черепи и вече съвсем побъркани. Мяркаха се няколко хлапета, но нито един просяк обаче. А пък улицата изглеждаше изненадващо чиста.

Ако това се водеше добър живот, не беше толкова зле.

Разбира се, нямаше да продължи дълго. Не и след като Бочълайн и Корбал Броуч замисляха краха му. Жегна го съжаление.

— Какво правиш тука?

Емансипор се обърна.

— Извинете?

Жената, застанала пред него, беше с бяла лъскава броня и с бяло наметало, обшито със златиста коприна. Лицето ѝ бе като на мраморна статуя, изваяна от творец, обсебен от идеята за съвършенство, чак до бледата пудра по бузите ѝ от двете страни на правилния леко вирнат нос. Червената лъскавина по устните ѝ ѝ придаваше вид все едно току-що е изпила шише кръв. Студените твърди сини очи се бяха впили в него с високомерно пренебрежение.

— Шляете се, гражданино.

— Всъщност се колебаех.

Жената примига и се намръщи.

— Има ли разлика?

— Разбира се — отвърна Емансипор. Помисли дали да обясни разликата, но се отказа.

— Е — рече тя, — колебанието също не го обичаме много.

— Тръгвам си по пътя тогава.

— Да, но, първо, къде отивате? Ако се съди по говора ви, сте някакъв чужденец — не го отричайте! Имаме притеснения с чужденците. Имат бунтовни идеи. Трябва да науча всичко за вас, като започнем с причината да дойдете в Куейнт. Хайде, говорете.

Тирадата ѝ беше привлякла зяпачи и всички те гледаха Емансипор с неприкрито подозрение и чакаха отговора му.

Капки пот избиха по сбръчканото му чело. Бочълайн трябваше да отговаря на тези проклети въпроси. Или още по-забавно, Корбал Броуч — с безизразните му черни като мъниста очи и с кротката му вяла усмивка. Осени го вдъхновение и той се облещи на строгата жена.

— Коя си ти? Главата ме боли. Къде сме?

Тя се намръщи още повече.

— Аз задавам въпросите.

— Какво стана? — попита Емансипор. — Събудих се край портата. Аз… работех. Работех, да. С бригада. Почиствахме каналния ров. Имаше един голям камък, казаха да го махнем и… Забутахме го… После… болка! В главата ми! Кълна се в Богинята, дори не знам кой съм!

Тълпата ахна. После някой извика:

— Той е светец!

— Провъзгласен ли си от Рицар на Щастието? — попита жената.

— Ъъ, не знам. Не помня. Може би. Кой ден сме днес?

Някой от тълпата отвърна:

— Денят на свети Ебар, о, избрани!

— Седем месеца! — възкликна Емансипор. След това се изруга наум. Беше прекалено много. Какво си мислеше?

— Седем месеца? — Рицарят на Щастието пристъпи към него. — Седем месеца?!

— Ами… така мисля — изломоти Емансипор. — Коя година сме сега? — Идиот! Влошаваше нещата още повече!

— Втората година от царуването на Макротус.

— Макротус! — възкликна слугата. „Бъбрив глупак такъв, спри!“ Ново вдъхновение и Емансипор завъртя очи и се свлече върху камъните. Тълпата се развика, приближиха се няколко души.