Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Бард“ ООД
- ISBN: 978-954-655-364-5
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Първите събрани истории за Бочълайн и Корбал Броуч». Краткое содержание книги:
— Много смешно.
— Е, дали да не се поупражняваме заедно?
Имид присви очи.
— Какво имаш предвид?
— Нещо много незаконно. Гостуването ти ме прекъсна.
— Това не е упражнение!
— Много потискаща изповед правиш, Имид Фактало. Разбира се, мога да я приема като предизвикателство.
— Отвратителна си. — Той преглътна. — Кажи още отвратителни неща.
Докато мине през градските порти, Емансипор Рийзи беше станал вир-вода. Нервите му се бяха изпънали и му се гадеше. Не че го спряха. Сигурно е от прахта и миризмата на волска и мулешка пот, каза си, докато се буташе напред между селяните, подкарали натоварените си талиги през тесния проход. С благословията на Опонн щеше да е изпълнил задачата си за ден и да може да се върне към нормалния начин на живот… или поне толкова нормален, колкото бе възможно на работа при двамата му зловещи господари.
Надяваше се, че жена му си живее добре с приходите му в Печалния Молл. Хлапетата щяха да са на училище все още, макар че големия като нищо можеше да са го взели за чирак вече. Четири години бяха минали в края на краищата. Цял живот, предвид това, което бе преживял след онзи съдбоносен пиянски ден, когато почука на вратата на Бочълайн в гостилницата „При Злочестия“.
Щеше да си е намерила и любовници вече, да. Моряци, рибари, може би дори някой и друг войник. Не изпитваше кой знае какво негодувание заради това. Самотен живот е това: майка без съпруг край нея.
На двайсет крачки от портата спря и застана встрани от нижещите се коли и мучащите животни. Огледа се замислено, мъчеше се да определи какво му е различното тук в сравнение с безбройните други градове, които бе виждал.
Беше по-кротко, първо. Отдясно, в края на един тесен проход, имаше нещо като площад, на който стояха в редици граждани, махаха с ръце и подскачаха на място. Зачуди се дали също не са светци, с пукнати черепи и вече съвсем побъркани. Мяркаха се няколко хлапета, но нито един просяк обаче. А пък улицата изглеждаше изненадващо чиста.
Ако това се водеше добър живот, не беше толкова зле.
Разбира се, нямаше да продължи дълго. Не и след като Бочълайн и Корбал Броуч замисляха краха му. Жегна го съжаление.
— Какво правиш тука?
Емансипор се обърна.
— Извинете?
Жената, застанала пред него, беше с бяла лъскава броня и с бяло наметало, обшито със златиста коприна. Лицето ѝ бе като на мраморна статуя, изваяна от творец, обсебен от идеята за съвършенство, чак до бледата пудра по бузите ѝ от двете страни на правилния леко вирнат нос. Червената лъскавина по устните ѝ ѝ придаваше вид все едно току-що е изпила шише кръв. Студените твърди сини очи се бяха впили в него с високомерно пренебрежение.
— Шляете се, гражданино.
— Всъщност се колебаех.
Жената примига и се намръщи.
— Има ли разлика?
— Разбира се — отвърна Емансипор. Помисли дали да обясни разликата, но се отказа.
— Е — рече тя, — колебанието също не го обичаме много.
— Тръгвам си по пътя тогава.
— Да, но, първо, къде отивате? Ако се съди по говора ви, сте някакъв чужденец — не го отричайте! Имаме притеснения с чужденците. Имат бунтовни идеи. Трябва да науча всичко за вас, като започнем с причината да дойдете в Куейнт. Хайде, говорете.
Тирадата ѝ беше привлякла зяпачи и всички те гледаха Емансипор с неприкрито подозрение и чакаха отговора му.
Капки пот избиха по сбръчканото му чело. Бочълайн трябваше да отговаря на тези проклети въпроси. Или още по-забавно, Корбал Броуч — с безизразните му черни като мъниста очи и с кротката му вяла усмивка. Осени го вдъхновение и той се облещи на строгата жена.
— Коя си ти? Главата ме боли. Къде сме?
Тя се намръщи още повече.
— Аз задавам въпросите.
— Какво стана? — попита Емансипор. — Събудих се край портата. Аз… работех. Работех, да. С бригада. Почиствахме каналния ров. Имаше един голям камък, казаха да го махнем и… Забутахме го… После… болка! В главата ми! Кълна се в Богинята, дори не знам кой съм!
Тълпата ахна. После някой извика:
— Той е светец!
— Провъзгласен ли си от Рицар на Щастието? — попита жената.
— Ъъ, не знам. Не помня. Може би. Кой ден сме днес?
Някой от тълпата отвърна:
— Денят на свети Ебар, о, избрани!
— Седем месеца! — възкликна Емансипор. След това се изруга наум. Беше прекалено много. Какво си мислеше?
— Седем месеца? — Рицарят на Щастието пристъпи към него. — Седем месеца?!
— Ами… така мисля — изломоти Емансипор. — Коя година сме сега? — Идиот! Влошаваше нещата още повече!
— Втората година от царуването на Макротус.
— Макротус! — възкликна слугата. „Бъбрив глупак такъв, спри!“ Ново вдъхновение и Емансипор завъртя очи и се свлече върху камъните. Тълпата се развика, приближиха се няколко души.