Смърт край Змийската река
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Смърт край Змийската река». Краткое содержание книги:
Баба й определено щеше да одобри жилището на доктора.
Всъщност, подобен дом можеше да се срещне често в бостънския Бийкън Хил, помисли си тя и го сподели с домакина.
— Това беше любимата стая на Сюзън — обясни й той, като й поднесе чаша чай. — Обичаше да седи тук и да чете. Четеше страшно много. Запазих стаята такава, каквато я харесваше.
Усмихна се леко и наля чай на Броуди.
— Страхувах се, че в противен случай духът й ще ме преследва вечно. А истината е… — замълча за момент, а очите му станаха тъжни. — Мога да седна тук след дълъг тежък ден и да си говоря с нея. Някои хора смятат, че това е лудост — мъж, който говори с починалата си съпруга. Но според мен е напълно човешко. Много неща, които според хората са лудост, са си просто човещина.
— Да си леко смахнат си е човешко — отбеляза Броуди, като си взе бисквита.
— Значи аз съм пример за човек — обади се Рийс. — Докторе, благодаря, че се опитваш да ме успокоиш. Чувствам се чудесно. Но знам, че съм гювеч от неврози и фобии, подправени с параноя.
— Хубаво е да познаваш себе си — ухили се Броуди, като захапа бисквитата. — Повечето хора не знаят, че са откачени, а това е досадно за останалите.
Рийс го изгледа мрачно, после се съсредоточи върху доктор Уолъс.
— Но също така знам, че каквото видях край реката, беше съвсем реално. Не беше сън, нито халюцинация. Нито продукт на развихреното ми въображение. Както мисли шерифът… или всеки друг, но съм сигурна какво видях.
— Не се ядосвай на Рик — меко каза докторът. — Върши си работата. Всички в града са доволни от него.
— Да, така се говори — Промърмори тя тихо.
— Но пък може и да успеем да му помогнем.
— Вярваш ли ми?
— Няма значение дали ти вярвам или не. Но нямам причини да отхвърля твърденията ти. Не смятам, че си от хората, които се стремят да предизвикат внимание.
Докторът сипа щедро мляко в кафето си, протегна крака и кръстоса глезените си.
— Принудена съм да изтъкна, че опитите ми в това отношение не се увенчаха с голям успех.
— Е, да, съобщаването на убийство насочва светлината на прожекторите към вестоносеца. Затова не вярвам да си измислила историята с цел да обърнеш вниманието към себе си — отбеляза докторът, като побутна очилата си нагоре и я погледна през блестящо чистите стъкла. — Пък и Броуди очевидно ти вярва, а го познавам като човек, който не се доверява лесно. Така че…
Уолъс остави кафето си на масата и взе скицника и молива си.
— Трябва да призная, че това е наистина вълнуващо за мен. Имам чувството, че участвам в „Закон и ред“.
— Коя версия?
Докторът се ухили.
— Аз лично предпочитам оригинала. Е, добре, Броуди ти е казал, че обичам да рисувам. Дори няколко от скиците ми с въглен са изложени в галерията.
— Вечно забравям да отида да я разгледам.
— Не е лошо да го направиш. Ще видиш учудващо добри картини от местни художници. Но пък преди не съм правил нищо подобно, затова се порових за малко информация. Първо, ще те помоля да ми опишеш формите. Припомни си формата на лицето й. Квадратно, овално, триъгълно. Можеш ли да го направиш?
— Да, мисля, че мога.
— Затвори очи за момент и си представи жената.
Рийс го направи и я видя.
— Овално. Но издължен, тесен овал. Елипса?
— Добре. Значи слабо лице.
— Да. Косата й беше дълга, а шапката, червена шапка, бе спусната ниско на челото й. Но останах с впечатление, че има тясно лице. Отначало не можах да видя очите й — продължи тя. — Носеше слънчеви очила.
— Какво ще кажеш за носа й?
— Носът й? — замисли се тя. — Господи, не съм сигурна, че ще мога да го опиша.
— Направи каквото можеш.
— Мисля… мисля, че беше дълъг и тесен, като лицето й. Но не голям. Забелязах устата й, защото се движеше. Говореше, всъщност крещеше, през повечето време. Устата й ми се стори решителна и твърда. Тя самата ми се стори твърда. Не знам как да го обясня.
— Тънки устни?
— Не знам. Може би. Непрестанно се движеха. А когато не говореше, се мръщеше и гледаше заплашително. Носеше обици. Май халки. Не съм сигурна. Забелязах блясъка им. Косата й падаше по рамената, вълниста и много тъмна. Слънчевите й очила паднаха, когато той я събори на земята. Но всичко стана адски бързо. Тя беше ядосана. Останах с впечатление за големи очи, но беше ужасно бясна, а после шокирана, а накрая…
— Някакви отличителни белези? — попита докторът меко. — Белези, бенки, лунички?
— Не си спомням такова нещо. Грим — добави тя внезапно. — Мисля, че носеше доста грим. Червено червило. Наситеночервено. И много руж. Цветовете изглеждаха пресилени. Може да ми се е сторило така заради гнева й, но тогава си помислих, че е прекалила с ружа. Ала все пак бях доста далеч от тях.