Смърт край Змийската река
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Смърт край Змийската река». Краткое содержание книги:
— Добре. Би ли могла да отгатнеш възрастта й?
— О, Боже. Вероятно в края на тридесетте. Плюс-минус десетина години — замисли се Рийс и притисна пръсти към слепоочията си. — Мамка му!
— Карай с първото си впечатление. Това доближава ли се до нея?
Рийс се наведе напред, когато Уолъс завъртя скицника към нея.
Беше по-добър, отколкото бе очаквала. Жената, която я гледаше от скицника, не бе съвсем същата като онази на реката, но определено имаше прилика.
— Добре, добре — промърмори тя, като усети как свитият й стомах се отпуска. — Мисля, че брадичката й беше по-остра. Съвсем малко. А очите — не толкова кръгли. По-удължени.
Рийс взе чашата си с чай и отпи, докато чакаше доктора да нанесе поправките.
— Не можах да видя цвета на очите й, но мисля, че бяха тъмни. Устата й не беше толкова широка. А веждите й, Господи, надявам се, че не си измислям, веждите й бяха тънки и силно извити. Сякаш ги бе скубала до смърт. Когато убиецът я дръпна от земята за косата, шапката й падна. Споменах ли това преди? Шапката й падна. Имаше широко чело.
— Поеми си дъх — посъветва я Броуди.
— Какво?
— Поеми си дъх.
— Добре.
Тя последва съвета му и внезапно осъзна колко учестено биеше сърцето й. Ръцете й трепереха толкова силно, че чаят й се разплиска.
— Ноктите й бяха лакирани — продължи Рийс. — Май в червено. Но бях забравила и за това. Видях как ноктите й ровеха пръстта, докато той я душеше.
— Тя одра ли го? — попита я Броуди.
— Не. Не, нямаше как. Той я възседна и коленете му приковаха ръцете й към земята. Не можеше да го одере. Нямаше никакъв шанс. След като падна на земята, всичките й възможности се изпариха.
— Как е сега? — попита докторът.
Рийс разгледа скицата. Помисли, че някои неща липсваха. Но не бе сигурна, че можеше да ги предаде правилно. Яростта, страстта, страха. Но все пак приликата бе забележителна.
— Да, да. Добра е. Виждам я. Това е важното, нали?
— Така мисля. Добре, да видим дали ще успеем да я подобрим малко. Рийс, изяж поне една бисквита, преди Броуди да омете всичките. Дик ги приготви. Тоя тип прави страхотни бисквити.
Рийс започна да гризе бисквитата нервно. Докторът й зададе няколко въпроса. Тя изпи още една чаша чай, докато го наблюдаваше как променя формата на очите и устата на жената и изтънява веждите й.
— Точно така — каза тя, като остави чашата си на масата. — Това е тя. Чудесна скица. Точно такава си я спомням. Поне така ми се струва и…
— Престани да се съмняваш в себе си — нареди й Броуди. — Ако скицата се доближава до впечатлението ти от нея, значи сме свършили добра работа.
— Не е от Ейнджълс Фист — каза докторът, като погледна Броуди. — Не прилича на никоя от жените, които познавам.
— Не. Но ако е минала оттук, все някой я е видял. Сигурно е заредила с бензин или си е купила някакви продукти. Ще покажем скицата наоколо.
— Рик може да изпрати по факса копия до други те градчета — сети се докторът. — И на парковите власти. Но жената със сигурност не ми е позната. Лекувал съм всички жители на Ейнджълс Фист и околностите, включително туристи и минаващи от тук. Мамка му, вероятно съм плеснал и задничето на всяко новородено през последните двадесетина години. Жената не е оттук.
— А ако не са минали през градчето — отбеляза Рийс тихо, — може никога да не узнаем коя е била.
— Ей това ти харесвам, слабаче — обади се Броуди. — Винаги мислиш позитивно — ухили се той, като лапна още една бисквита. — Защо не опиташ да опишеш и мъжа?
— Не го видях. Поне не добре. Част от профила му. Гърбът и ръцете му, но носеше ръкавици. Стори ми се, че има големи ръце, но може и да съм си въобразила. Кепе, слънчеви очила, яке.
— Видя ли коса под кепето? — попита докторът.
— Не. Не мисля. Не забелязах. Тя беше… в светлината на прожектора. А когато я просна на земята, изпаднах в шок. Макар че продължих да гледам. Не можех да спра въпреки онова, което й се случваше.
— Можеш ли да кажеш нещо за брадичката и челюстта му?
— Единственото, което си спомням, е, че изглеждаше твърд. Но казах същото и за нея, нали? — тя разтърка очи и се опита да си припомни. — Беше спокоен през повечето време и останах с впечатление, че има страхотно самообладание. Тя се движеше много, беше разгневена, а той просто стоеше и почти не помръдваше. Тя размахваше ръце, сочеше с пръст и беснееше. В началото мъжът я бутна, сякаш отпъждаше досадна муха. Но може и да си въобразявам.
— А може и да не си въобразяваш — успокои я док торът. — Какво ще кажеш за фигурата му?