Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Като например… — Поколебах се. Все пак не говорехме за кого да е, а за майката на Дмитрий. Просто не знаех докъде мога да продължавам с любопитството си. — Нещо като онова с кървавите курви?
— По-скоро я биеше и други такива — отговори той равнодушно.
Завърши бинтоването на ръцете ми, но все още продължаваше да ги държи в своите. Не бях сигурна дали въобще го бе забелязал. Аз поне със сигурност го забелязах. Неговите ръце бяха едри и топли, с дълги и грациозни пръсти. Пръсти, които в един друг живот биха могли да свирят на пиано.
— О, Господи — промълвих аз. Колко ужасно е това. Стиснах ръцете му, които бяха уловили моите. Той ми отвърна, като също стисна моите. — Това е ужасно. А тя… тя просто му е позволявала?
— Ами позволяваше му. — Ъглите на устата му се присвиха в тъжна усмивка. — Но аз не.
Обзе ме силна възбуда.
— Кажи ми, разкажи ми как си го помлял от бой.
Усмивката му се разшири.
— Направих го.
— Леле. — Не можех да си представя, че Дмитрий може да бъде по-велик, но се оказа, че съм се заблуждавала. — Набил си баща си. Искам да кажа, че е наистина ужасно… това, което се е случило между вас. Но, хм, ти наистина си бог.
Той примигна учудено.
— Какво?
— А, нищо. — Побързах да сменя темата. — На колко години си бил тогава?
Той обаче май още не можеше да се осъзнае след забележката, че е бог.
— На тринадесет.
Брей! Определено е бог.
— Пребил си баща си, когато си бил само на тринадесет?
— Не беше толкова трудно. Дори и тогава бях по-силен от него и висок почти колкото него. Не можех да му позволя да продължава така. Трябваше да бъде научен, че да си морой и от кралски произход, не означава, че може да вършиш каквото си поискаш с другите хора… дори и с кървавите курви.
Зяпнах го с нямо удивление. Не можех да повярвам, че току-що каза това за родната си майка.
— Съжалявам.
— Всичко е наред.
Парченцата от мозайката започнаха да се наместват.
— Затова се разстрои толкова заради Джеси, нали? Той също е от кралски произход и се опита да се възползва от едно момиче дампир.
Дмитрий отклони поглед.
— Разстроих се поради много причини. В края на краищата ти беше тази, която бе нарушила правилата, и…
Не довърши, а вместо това ме погледна право в очите, и то така, че кръвта ми се разбушува.
Споменът ми за онази вечер с Джеси обаче тутакси помрачи настроението ми. Сведох очи надолу.
— Зная, че си се наслушал на това, което хората говорят за мен, че аз…
— Зная, че не е вярно — прекъсна ме рязко той. Мълниеносно изстреляният му отговор ме изненада. Без да се замислям, съвсем глупаво го попитах:
— Да, ама откъде можеш да си толкова убеден, че аз…
— Защото те познавам — отвърна той твърдо. — Познавам характера ти. И зная, че от теб ще стане страхотен пазител.
Увереността му отново ме изпълни с топлина.
— Радвам се, че някой вярва в мен. Всички останали си мислят, че съм напълно безотговорна.
— След като се тревожиш толкова много за Лиса, дори повече, отколкото за самата себе си? — Той поклати глава. — Не. Ти разбираш своите отговорности по-добре от пазители, които са два пъти по-възрастни от теб. Сигурен съм, че ще направиш всичко, за да успееш.
Замислих се над това.
— Не зная дали ще успея да се справя с всичко, което ще ми се наложи да върша.
Вместо отговор той само повдигна едната си вежда.
— Например не искам да си подстригвам косата — обясних му. Дмитрий ме изгледа озадачено.
— Не си длъжна да си подстригваш косата. Няма подобно изискване.
— Ама всичките други жени сред пазителите се подстригват късо. За да се виждат татуировките им.
Най-неочаквано той пусна ръцете ми и се наведе напред. Бавно протегна ръка и докосна косата ми, като усука замислено един кичур около пръста си. Замрях и за миг светът сякаш изчезна, усещах само докосването на пръстите му. После той пусна кичура, изглеждаше леко изненадан — и смутен — от това, което бе направил.
— Не я подстригвай — изрече с дрезгав глас. Незнайно как отново добих дар слово.