Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Пробвам сега под възглавница да видя дали Зъб се е превърнал в пари, ама не е. Мисля, че Феята не знае къде е Клиниката.
— Мам?
— Какво?
— Заключени ли сме?
— Не — почти го излайва. — Разбира се, че не. Защо, не ти ли харесва тук?
— Така де, трябва ли да оставаме?
— Не, не, свободни сме като птички.
Мислех си, че всичките шантави неща са се случили вчера, но днес има още много.
Трудно ми е да изкарам акото, защото коремът ми не е свикнал на толкова много храна.
Не трябва да си перем чаршафите под душа, понеже невидимите чистачи и това правят.
Мам пише в една тетрадка, която доктор Клей й даде за домашно. Аз мислех, че само децата в училище го правят, означава работа за правене вкъщи, но нали Мам каза, че Клиниката на никого не е истински дом, накрая всички си отиват у дома.
Мразя си маската, не мога да дишам през нея, ама Мам казва, че всъщност мога.
Ядем си закуската в столовата, която е стая само за ядене, човековете в свят обичат да ходят в различна стая за всяко нещо. Спомням обноски, това е, когато човековете ги е страх да не ядосат други човекове. Казвам:
— Моля, можете ли да ми дадете още палачинки?
Онази тя с престилката казва:
— Кукличка.
Не съм кукличка, но Мам прошепва, че означава, че жената ме харесва, така че трябва да я оставя да ми вика така.
Опитвам сиропа, той е суперстрашно сладък, изпивам цяла малка кутийка, преди Мам да ме спре. Казва, че е само за слагане върху палачинките, ама според мен така е гнусно.
Човекове непрекъснато идват при нея с кани кафе, тя казва не. Аз ям толкова много бекони, че обърквам бройката, когато казвам: „Благодаря ти, бебе Исус“, човековете ме гледат, защото май в Навън не го познават.
Мам казва, че когато някой се държи странно като онова дълго момче с металните неща по лицето на име Хюго, дето си тананика, или като госпожа Гарбър, дето все си чеше врата, не трябва да се смеем, освен зад лицата си, и то само ако се налага.
Никога не знам кога ще се случат разни звуци и ще ме накарат да подскоча. Много пъти не мога да видя какво ги прави, някои са тихички, като малки буболечки, но някои ми болят главата. Въпреки че всичко е винаги толкова силно, Мам все ми казва да не крещя, за да не преча на човековете. Само че често като говоря, не ме чуват.
Мам казва:
— Къде са ти обувките?
Връщаме се и ги намираме в столовата под масата, на едната има парче бекон, което изяждам.
— Микроби — казва Мам.
Нося си обувките за лентите с велкро. Тя ми казва да ги обуя.
— От тях ми болят краката.
— Не са ти по мярка ли?
— Прекалено са тежки.
— Знам, че не си свикнал, но не можеш да се разхождаш по чорапи, ами ако стъпиш върху нещо остро.
— Няма, обещавам.
Изчаква да ги обуя. В някакъв коридор сме, но не онзи горе на стълбите, Клиниката има всякакви различни части. Не мисля, че сме били тук преди, загубихме ли се?
Мам гледа навън през нов прозорец.
— Днес можем да излезем навън и да видим например дърветата и растенията.
— Не.
— Джак…
— Искам да кажа — не, благодаря.
— Свеж въздух!
На мен ми харесва въздухът в Стая Номер Седем, Норийн ни завежда обратно там. От нашия прозорец виждаме как коли паркират и отпаркират, също гълъби, а понякога и онази котка.
По-късно отиваме да си играем с доктор Клей в друга нова стая, в която има черга с дълга коса, не като Черга, която е съвсем сплескана с шарката на вълни. Чудя се дали на Черга й липсваме, дали е все още отзад в пикапа в затвора?
Мам показва на доктор Клей домашното си, говорят още за немного интересни неща като „деперсонализация“ и „жаме вю“. После аз помагам на доктор Клей да разтовари своя сандък с играчки, най-якия на света. Той говори на мобилен телефон, който не е истински.