Стая
- Автор: Донахю Ема
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стая». Краткое содержание книги:
Мам кима. По лицето й има сълзи.
— Не можех да спя без хапчета. Всичко това ме преяждаше, не беше честно спрямо брат ти. Знаеш ли… ах, откъде да знаеш? — Пол си има дъщеря, вече е почти на три и седи на гърне. Майка й е прекрасна, рентгеноложка е.
Говорят още много, ушите ми се изморяват от слушане. После влиза Норийн с хапчета за нас и чаша сок, който не е портокал, ябълка е и е най-хубавият, който съм пил.
Баба вече си отива в къщата. Чудя се дали спи в хамака.
— Да… Лио може да се покаже само да каже здрасти — казва тя, като е вече до вратата.
Мам не казва нищо. После:
— Може би другия път.
— Както искаш. Докторите казаха малко по малко.
— Малко по малко какво?
— Всичко — Баба се обръща към мен: — Е, Джак, знаеш ли думата „чао-чао“?
— Аз всъщност знам всички думи — казвам й аз.
Това я кара да се смее ли смее.
Целува си нейната ръка и я издухва към мен.
— Хващаш ли?
Мисля, че иска да се правя все едно хващам целувката, така че я хващам и тя се радва, има още сълзи.
— Тя защо се смя, че знам всички думи, като не се шегувах? — питам Мам после.
— О, няма значение, винаги е хубаво да караш хората да се смеят.
В 06:12 Норийн донася още един съвсем различен поднос, който е вечеря. Мам казва, че можем да вечеряме в пет и нещо или шест и нещо, че дори седем и нещо. Има зелено хрупаво нещо, наречено маруля, което е много силно на вкус, харесват ми картофите с хрупкави ръбчета и месцата с ивици по тях. В хляба има някакви неща, дето ми стържат на гърлото, опитвам се да ги извадя, ама пък стават дупки, Мам казва да го оставя. Има ягоди, дето са с райски вкус, откъде Мам знае какъв му е вкусът на Рая? Не можем да изядем всичко. Мам казва, че повечето човекове най-често преяждат, ние трябва да ядем каквото ни харесва, а останалото да оставяме.
Любимото ми в Навън е прозорецът. Всеки път е различен. Една птица минава точно пред него ииууу, не знам каква беше. Сенките пак са много дълги, моята маха чак отсреща върху зелената стена. Гледам как лицето на Господ пада бавно-бавно, сега е оранжево, а облаците са всякакви цветове, после има ивици и тъмното почва да идва малко по малко и преставам да го виждам.
Аз и Мам само се бутаме през нощта. На третия път като се събуждам, искам Джип и Дистанционно, но те не са тук.
Сега никой не е в Стая, само нещата ни, всичко лежи супермирно и пада прах, защото аз и Мам сме в Клиниката, а Стария Ник е в затвора. Трябва да остане завинаги затворен.
Спомням си, че съм с пижамите с космонавтите. Докосвам си крака през плата, не го чувствам като мой. Всичките ни неща, дето си бяха наши, са заключени в Стая, освен тениската ми, която Мам изхвърли на боклука тук. Вече и нея я няма, проверих преди лягане, сигурно някой чистач я е отнесъл. Мислех си, че това означава човек, който е по-чист от всички останали, но Мам казва, че е човек, който чисти. Мисля, че те са невидими като елфи. Ще ми се чистачът да си ми донесе тениската, ама Мам само ще се раздразни пак.
Трябва да сме в света, никога вече няма да се върнем в Стая, Мам казва, че така стоят нещата и аз трябва да се радвам. Не знам защо не можем да се върнем дори само за да спим. Чудя се дали завинаги трябва да останем в това място Клиниката, или можем да идем и в други в Навън, като къщата с хамака или при истинския Дядо, ама той е чак в Австралия, което е прекалено далече.
— Мам?
Тя простенва.
— Джак, тъкмо взех да заспивам…
— Колко дълго сме тук?
— Минали са само двайсет и четири часа. Просто ти се струват повече.
— Ама не… колко дълго още ще бъдем тук, след сега? Колко дни и нощи?
— Всъщност не знам.
Ама Мам винаги всичко знае.
— Кажи ми.
— Шшш.
— Ама колко дълго?
— Само малко. Сега тихо, до нас има други хора, нали помниш, пречиш им да спят.
Не виждам човекове, но те пак са си там, те са онези от столовата. В Стая никога на никого не пречех, само понякога на Мам, ако Зъб много ми болеше. Казва, че човековете са тук в „Къмбарланд“, защото са малко болни в главата, ама не много. Не могат да спят вероятно от тревожене или пък не могат да ядат, или пък си мият ръцете прекалено много, не знаех, че е възможно нещо да се мие прекалено много. Някои са си ударили главите и вече не се познават, а някои са тъжни през цялото време, дори си стържат ръцете с ножове, не знам защо. Докторите и сестрите, и Пилар, и невидимите чистачи не са болни, те са тук да им помагат. Аз и Мам също не сме болни, ние сме тук само да си починем, а и понеже не искаме папараците да ни тормозят, това са лешоядите с техните камери и микрофони. Сега сме известни, като рап звезди сме, но не сме го направили нарочно. Мам казва, че, общо взето, ни трябва малко помощ, докато оправим нещата. Не знам кои неща.