Падналият Ангел
- Автор: Силва Даниъл
- Серия: Габриел Алон #12
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1241-4
- Переводчик: Димитър Димитров
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Падналият Ангел». Краткое содержание книги:
Следващият му звезден миг бе в Ливан през 1982 г., когато бе започнал да работи с новата войнствена шиит-ска група, известна като Организация на потиснатите на земята. Говореше се, че Масуд съкратил името на групата до Партия на Бога, или „Хизбула“. Говореше се също, че той лично помогнал за сглобяването на петтонната бомба, поставена в камион и разрушила казармите на американската морска пехота на летището в Бейрут в 6,22 часа на 23 октомври 1983 г. Експлозията - най-големият неядрен взрив след Втората световна война - бе убила 243 американски войници и бе променила завинаги лицето на глобалния терор. Последваха още атаки. Терористите отвличаха самолети, вземаха заложници, бомбардираха посолства. Във всички имаше едно общо нещо.
Те бяха провеждани по заповед на човека, който сега работеше в иранското посолство в Берлин, защитен с бронята на дипломатическия си паспорт.
Но как да убедиш човек като Масуд да разкрие най-убийствените си тайни? И на първо място, как да се добереш до него? Трябваше да използват изпитаната във времето шиитска практика, известна като такия, показваща едно намерение, а криеща нещо съвсем друго. Габриел поясни, че те няма да отвличат Масуд. Щяха да бъдат неговите спасители и защитници. А когато го изстискат докрай, щяха да го пуснат да си върви по пътя. Хващане и освобождаване, така го нарече той. Никакви щети, никаква мръсна игра.
Биха предпочели да го наблюдават още месец, но това не беше възможно; червените светлини на булевард „Цар Саул“ светеха и цялата разузнавателна информация сочеше към голяма атака, предстояща след по-малко от седмица. Трябваше да приберат Масуд преди избухването на бомбите или преди Техеран да си намери извинение и да го извика у дома. Габриел се страхуваше най-много от това, че ВЕВАК ще скрият Масуд преди атаката, че той ще стане недостижим за Службата и за всеки друг. Затова той постави краен срок от три дни - три дни, за да планират и изпълнят отвличането на иранския дипломат в сърцето на Берлин. Когато Ели Лавон прецени шансовете им на едно към четири, Габриел го заведе в импровизирания офис на Дина да види снимките на онова, което можеше да се случи, ако те се проваляха.
- Не искам вероятности - натърти Габриел. - Искам Масуд.
Задачите им се улесниха заради факта, че Масуд очевидно се чувстваше в безопасност на немска земя. Програмата му - поне през краткото време, когато можеха да го наблюдават - бе строго определена. Прекарваше повечето си време в бюрото на ВЕВ АК в посолството, което по случайност се намираше в съседство с Германския археологически институт, добър знак според екипа. Пристигаше не по-късно от осем часа сутринта и оставаше до късно вечерта. Апартаментът му се намираше на три километра северно от посолството, в квартал на Берлин, известен под името Шарлотенбург. Официалната му кола, изглежда, не беше бронирана, но това не се отнасяше за главореза от ВЕВАК, който му служеше като шофьор и бодигард. Задачата за неутрализиране на бодигарда в нощта на отвличането се падна на Михаил. Не че той се нуждаеше от много убеждаване. След години избягване на ирански куршуми, докато служеше в израелската армия, той изгаряше от нетърпение да им върне услугата.
Но къде да го направят? На някоя оживена улица? На тиха уличка? На светофар? Пред прага на Масуд? Габриел отсъди, че мястото трябва да се определи от един-единствен фактор. То трябваше да им осигури чист маршрут за бягство в случай на успех или провал. Ако изберяха място, твърде близо до иранското посолство, можеше да попаднат в престрелка с германската полиция, която го охраняваше денонощно. Но ако оставеха Масуд да стигне близо до апартамента си, можеше да заседнат в оживения трафик на Шарлотенбург. Накрая изборът стана ясен за всички. Габриел отбеляза мястото на картата с кървавочервена топлийка. На Ели Лавон тя му заприлича на надгробен камък.
С това операцията бе задействана към фаза, която екипът нарече „последен подход към приземяване“. Имаха своята цел, имаха план, имаха и задачите си. Сега трябваше само да приземят самолета, без да убият себе си или някого другиго на борда. Нямаха компютри да ги насочват, така че трябваше да се справят по старомодния начин, с инстинкти и кураж, а може би и с малко късмет. Опитаха да сведат упованието си в провидението до минимум. Габриел вярваше, че късметът при операция е нещо, което трябва да се спечели, а не да се разчита на него. И той обикновено идваше в резултат от безупречно планиране и подготовка.