Падналият Ангел

Една от множеството неизменни загадки в операцията бе как така обезопасеното седалище на екипа в Берлин се намираше точно във Ванзее. Шефът на интендантството твърдеше, че това било просто съвпадение, че избрал имота поради неговата достъпност и функционалност. Чак по-късно, когато официалната версия на историята щеше да бъде записана черно на бяло, той щеше да признае, че решението му било повлияно лично от Ари Шамрон. Шамрон искал да припомни на Габриел и на екипа какво се е случило във Ванзее през януари 1942 г., когато петнайсет висши нацисти се събрали на обяд във вила край езерото да изяснят бюрократичните подробности при унищожаването на хора. И може би, както всички се съгласиха, той бе искал да напомни на екипа за потенциалната цена на провала им.

Самото седалище се намираше на около километър южно от мястото, където се бе провела конференцията във Ванзее, край уличка в гъста гора, кръстена подходящо „Линденщрасе“1. Къщата бе оградена с две високи стени, едната от изронени тухли, а другата - от избуял жив плет. Празните стаи миришеха на влага, прах и едва доловимо на бренди. Тлъст петнист шаран дремеше под ледената покривка на рибарника.

Членовете на екипа се представяха за служители в нещо, наречено „ВижънТех“ - монреалска фирма, съществуваща само във въображението на агента от булевард „Цар Саул“. Според легендата им, те бяха дошли в Берлин, за да започнат съвместен бизнес с германска фирма, което обясняваше необичайния брой компютри и друго техническо оборудване, пристигнало заедно с тях. Държаха повечето техника в голямата официална трапезария, служеща им за оперативен център. Само часове след пристигането им стените й бяха покрити с големи карти и снимки от наблюдения на човек, който се преструваше на нископоставен служител в иранското посолство, но всъщност беше главният организатор на международния терор в своята страна.

Дина доволно прие задачата си да подготви въпросите за отдавна закъснелия разпит на Масуд, а да влезе на работното си място за нея, означаваше да влезе в класна стая, посветена на еволюцията в съвременния тероризъм. Масуд Рахими се намираше в центъра й, започвайки през ноември 1979 г., когато бе сред студентите и бойците, щурмували американското посолство в Техеран. Няколко от петдесет и двамата заложници по-късно щяха да го идентифицират като най-жестокия от техните мъчители. Любимото му забавление били мнимите екзекуции. Още тогава Масуд се наслаждавал най-много, когато видел как американец се моли за живота си.