Довършителката

Портите се разтвориха широко и кучето и аз просто преминахме през тях. Всичко наоколо тънеше в мъгла, сякаш облаците се бяха спуснали на земята, за да си отпочинат. Това бе странно и донякъде разочароващо. Ако щях да виждам миналото си, предпочитах да не е сред сивкави валма.

После ме сепна вик. Еон не бе споменал изрично, че ще чувам звуци, вероятно е счел, че се подразбира от само себе си. Но в този звук имаше нещо смътно познато. Забързах нататък, намирайки опипом пътя си, докато не стигнах място, където мъглата се разреждаше. Спрях и ахнах от почуда.

Намирах се обратно в стария си дом и пред мен се разкриваше удивителна гледка. Вече я бях виждала преди, но не я помнех, защото тогава съм била Младок. Вероятно тъкмо това искаше да ми покаже Еон – че фактът, че си преживял нещо, още не означава, че си го разбрал, нито дори че е останало в паметта ти.

Коленичих до татко, който се бе привел над тясното легло. Върху него лежеше майка ми. Тя изглеждаше бледа и изтощена, косата и бе залепнала на кичури върху челото. Още една Женска стоеше до баща ми, облечена в бяло, с боне на главата. Досетих се, че това е акушерката, помагаща на новите Уъгове да идват на бял свят.

Майка ми държеше в прегръдките си малък вързоп, от който се подаваше кръглата чернокоса главица на брат ми Джон.

Той бе надал онзи вик. По това време аз трябваше да съм точно на три Сесии. Вдигнах поглед и със сепване видях самата себе си, надничаща през открехнатата врата.

Бях далеч по-ниска и с по-къса коса. Нищо по кльощавото ми телце още не загатваше за жилавите мускули, с които щях да се сдобия по-късно. По-малкото ми „аз“ се взираше с усмивка в новородения си брат и в този поглед имаше толкова невинност и надежда, че неволно се просълзих. Сега двама от семейството ми вече ги нямаше. Дори трима, ако броим и Джон, който бе отишъл да живее при Моригон. На практика бях останала единствено аз.

Забелязал дъщеря си на прага, баща ми се изправи и плесна с ръце. Тя като по команда се засили и скочи в обятията му.

В ума ми проблесна смътен спомен, че наистина правех така като Младок. Баща ми ме притисна към себе си и после ме приближи до Джон, за да мога да го видя по-добре. Докоснах малката му ръчичка. Той неочаквано се уригна и аз отскочих назад, пищейки от смях.

С болка осъзнах колко отдавна не съм се смяла така. Но с отминаването на Сесиите имах все по-малко и по-малко поводи за веселие. Погледнах за последно майка си. Хелън Джейн бе красива въпреки мъките покрай раждането на онзи, който щеше да стане най-умният Уъг в Горчилище. Знаех от Еон, че тя не може да ме види, но въпреки това се приведох и я докоснах. Е, не точно, защото ръката ми просто премина през нейния образ. После сторих същото с баща си и с Джон. Те не бяха в действителност с мен, нито аз с тях. Но въпреки това бяха достатъчно истински.

Сърцето ми биеше учестено и усетих, че устните ми потреперват. Толкова отдавна нямах истинско семейство, че бях забравила радостта, която идваше с него. Всички онези малки и големи моменти, много от които приемаш за даденост, защото вярваш, че ще продължат вечно.