Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Жрецо — гърлено се обади войникът, — моето и твоето верую са много различни. Аз съм практичен човек, но също виждам предостатъчно знамения. Задава се нещо, каквото не е имало в Сантенар от цели епохи. И кой има волята да му се опълчи? Аз — не.
От думите им и настроението на Лиан се помрачи. Какво ли виждаха, за което той още беше сляп?
Входната врата се тресна, той се извъртя на стола си и видя трима новодошли сред облак от снежинки. За да ги огледа по-добре, се изправи и опря лакът на лавицата над огнището.
Носеха еднакви дрехи — роби от тъмнозелена вълна, стегнати на кръста с връв. Първите двама бяха високи, с ъгловати сивкави лица. Мъжът имаше белези по бузите, а жената — тежки гърди въпреки кльощавата си фигура. Държаха къси тояги, друго оръжие не се виждаше. Третият беше набит и мускулест, с гъста прошарена коса. Кожата му сивееше като стомана.
Очевидно беше старши, защото подхвана разговор със съдържателя, чиито шарещи очи издадоха притеснението му, после огледа властно залата. За миг се вторачи в Лиан, който си придаде флегматичното изражение на селяндур, даде знак на спътниците си и те тръгнаха към стълбата.
Нещо познато в тях прикова вниманието на Лиан… образ от прастаро сказание, но не го налучкваше. Върна се до масата, но жрецът бе предпочел да седи сам на съседната, а войникът бе излязъл. Младежът си поръча вечеря и още една кана греяно вино. Вече му се струваше, че облагите от тази задача не могат да се мерят с опасностите.
Шанд му донесе вечерята — къшей черен хляб и голяма паница гъста гореща супа със зеленчуци и пушено месо. Лиан не искаше да си пари устата, топна един залък и го задъвка, улисан в мислите си.
Дали Каран се бе изплъзнала покрай преследвачите си, или се беше скрила и ги бе оставила да я подминат? Или лежеше ранена, а може би и мъртва далеч от пътя?
Шанд се върна с вдигаща пара паница и чаша за себе си и младежът го покани с жест да седне при него. Старецът извади нож от единия си джоб, дебел комат от другия, наряза хляба на кубчета, пусна ги в супата и ги натопи с лъжицата.
— Кои са тези? — попита Лиан.
Шанд снижи глас.
— Доверените слуга на Игър. Наричат ги уелми. Онзи плещестият им е началникът — Джарк-ун. Жената се казва Гайш. Дойдоха снощи. И поискаха да вечерят в стаята си. Викаха ме няколко пъти горе за още одеяла, още дърва, такива работи. Кой да знае, че ще им е студено, като идват от Орист? А последния път онзи с белезите — Идлис ме привика да пита кога си е тръгнала червенокосата. Ама не потайно, а направо, стресна ме. „От седмици никой не е пътувал сам — отвърнах му — и не ми се вярва някои да посмее цяла зима. Чудя се, че вчера отседнаха двама, щото обикновено или мнозина тръгват заедно, или няма никого“. И той, и останалите ме зяпаха, все едно съм скрил някъде жената. Само че им казах истината.
— Ама стига сме говорили за тях — изсумтя Шанд. — Ти какво търсиш тук? Чух, че вече си се издигнал до майстор. Не ти ли отредиха сказание на празника?
— Да, падаше ми се по право — промърмори Лиан, вторачен в паницата. Не знаеше колко откровен да бъде. — Честно казано, малко загазих в Чантед. От месеци се присмивах на дъртия Уистан по кръчмите. На пиячите им беше смешно, а и кръчмарите не бяха против, но наставникът взе, че ме прокуди.
— Хм… — Старецът го изгледа косо. — Май не си признаваш всичко.
Или беше добре осведомен, или плашещо проницателен. Лиан заговори за друго, поръча още една кана греяно вино и с всяка чаша редеше още по-пиперлива историйка. Шанд го слушаше смълчан, макар че се засмя веднъж-дваж.
Лиан не можеше да разбере дали старецът се забавлява от бръщолевенето му, или просто го търпи, или пък тайничко му се подиграва. Шанд отскоча до тезгяха за поредната кана и на младежа изведнъж му стана безразлично. Подаде чашата си непохватно и както гледаше изливащата се червена течност, в съзнанието му изплува неговият съкровен и плашещ копнеж. Посмути се за миг — нали имаше някаква важна причина да не отваря приказка за преданието?… Не я помнеше. А и как щеше да научи нещо, ако се боеше да попита?
— Шанд… ти чу ли за моето Велико предание?
Заваляше думите и най-сетне разбра колко е пиян.
— Кое? Дето го разказа преди четири години ли? „Самотата на Фейеламор“?
— Не, „Предание за Възбраната“, което съставих за Сказанията при завършването през лятото.
— А, да… Доста необичайно си го извъртял. Един пътник ми разказа.
— Ами… — Младежът пак се подвоуми. — Нещо ме тревожи в края му.
— Тъй ли?
— Една подробност. Едва ли си я запомнил.
— Като ще питаш — питай — сопна му се старецът. — Помня цялото сказание.